- Къде е светлото... – безмълвно пита
нощта, когато слиза към земята.
- В зениците на сляп дервиш е скрита
от вярата човешка
Светлината.
* * *
- А кой приспа на залеза покоя,
и стори път на врявата човешка?
- Вината за това е само моя...
допуснах себе си у тях, и сторих грешка
- Но ти си топла пръст, и храниш всички
растения животни или птички...
- Аз топла съм от много кръв пролята.
И вече не достигам небесата...
и нямам даже семенце Живот
в което да покълне светъл брод.
- И как сега? Нима ще тънем в мрак?
А кой ще пали малките звездички?
Нима луната ще тъгува пак
без своята премяна от искрички?
И вместо бална зала, моят дом -
среднощната омая на небето -
до утрото ще е тъмница, щом
си нямаме какво да ни посвети...
- Ти не тъгувай, малка моя нощ,
ще ти разкажа приказка една.
Живее някъде неземна мощ,
в една далечна, приказна страна.
По-светла от сияйното ни слънце,
тя топли светове, лекува рани,
повикаш ли я - ще посее зрънце
в сърцето ти, и то ще стане
побратим на незнайния дервиш,
и неговата мъничка искрица,
която до зениците му спи.
Иди да я намериш, нощ-сестрице.
Ще разпознаеш в своето сърце
пътеката към скрития и замък,
и се върни с препълнени ръце
със прах небесна, и с вълшебен пламък,
и после намери дервиша стар
и дай му светлинката от небето,
че тя за хората ни ще е дар
а с тях и аз отново ще засветя.
- Не вярвам аз на приказките твои.
И път не знам до мощните покои.
Щом трябва, ще танцувам в тъмнина,
не мога да намеря таз страна.
Дочул денят, че тъжна е нощта, и че тъгува тихичко земята за зрънцето небесно на мощта и тихата, вълшебната и святост. И тръгнал да подири таен брод и да прелее мъничко Живот на хората, загубени в тъма, да им е вече светло у дома. И слънчо се търкулнал подир него да му огрява пътя, да го води, и двама да са и да им е леко, и бързо небесата да пребродят. А слънчовата майка се засмяла и малките другарчета поспряла:
- Що търсите, пред вас е, малки мои, в сърцата ви са тайните покои, но светне ли вълшебство изведнъж ще ви посипе чуден, огнен дъжд и ще стопи болезнено земята, ще изгори и нея, и децата и.
И тя отправила очи нагоре, докато малките заето спорели и призовала слънчевия татко; наричали го още татко Златко, защото бил от златна светлина и той живеел в чудната страна където раждала се радостта, и тишината, даже прелестта, и музиката, а и красотата... Но те не можели да проговорят и да разкажат за това на хората. И се усмихнал той над световете, и в миг разцъфнало прекрасно цвете... и точно в утринния ранен час с листенца, мекички като атлаз помахва в тишината на съня, а той пък се усмихва на деня, преди да се роди и да остави послание, което ще забрави, за тайнствата небесни на мощта, които да открие пък нощта и да огрее балната си зала, и да танцуват всички до премала.
Усмихнал се и стария дервиш, и тихичко привел се към земята:
- Настъпи време кротко да поспиш, а после да поемеш светлината
от утрото на моите очи,
и нежната усмивка на небето,
където вече музика звучи
и се роди едно небесно цвете.
И да покълнеш семенце Живот
в сърцата на отрудените хора,
да им дадеш посока, вяра, брод,
да победят безкрайната умора.
Да преклонят глави пред небесата
разпръскващи вълшебна святост.
И да прославят неговото име,
че ни дари сърца, за да ни има.
* * *
На моите дъщерички
