Много, много далече, почти на самия край на света, където човешки крак никога не бил стъпвал, веднъж в годината се събирали всички празници за да чуят кой какво е направил и как е зарадвал хората този път. Палели огромен огън на полянката в онази далечна вълшебна гора и започвали да разказват...
Именните дни се хвалели с отрупани богати трапези и песнопения, рожденните - с хубави шоколадови торти и много подаръци, Пролетта се кичела с цветни венчета, изплетени от малки ръчички а Великденчо потърквал бузките им с алени боядисани яйчица. Дошло ред и на Коледните празници да разправят. Приказките им изпълвали слушателите с аромат на печена пуйка и кестени, в белия дим на запаления огън звънтели стъклени украшения и гирлянди, борови клонки потрепвали на светлинката от очите им. Всички Коледи били много, много богати и пищни, само една дрипава вечер седяла накрая в тъмното и си мълчала. Когато любопитните погледи се обърнали и към нея, тя засрамено навела очи.
- Моята приказчица не е интересна... Никога не успявам да се справя добре като вас.
- Разкажи ни, на нас ни е интересно - прошепнали другите.
- Добре...
И заразказвала.
В една бедна, разклатена от ветровете и бурите къщурка, на студено и без къшей хляб на трапезата, една болна майка притискала любимото си момченце. Говорела му тихичко с изтънелия си немощен глас.
"Мило мое детенце, незнайна болест ме застигна и скоро ще напусна любимия ни свят, в който с толкова любов те родих и отгледах. Но ти не се страхувай, че ще останеш самичко, защото няма да си. Ето, вземи тази дървена кутийка. В нея събрах праха от изгорените ми от сланата любими рози. Те не са мъртви, само са заспали, и ако някога се почувстваш изплашено и самичко, говори им, те ще те чуят."
Детето поклатило тъжната си главичка с огнена косица, заради която всичките му другарчета му се смеели и се притиснало към мама. Не искало да я загуби, нямало си никой друг на света. Но вярвало в думите и.
Не след дълго майката се споминала и момченцето останало сираче. Много време не се показвало от къщичката навън заради студа и виелиците. Но натрупалия сняг бил толкова красив и сякаш го викал...
Една сутрин обуло големите гумени ботуши на своята майка, увило се в шала и и излязло навън. Боровите дръвчета и елхичките весело му помахали с клонки. Две врабченца запърхали наоколо и кацнали на тъничките му раменца. От гората доприпкала катеричка, едно зайче се показало иззад храстите и отръскато снега от опашчицата си. Станало весело. Горските животинки подскачали и се радвали, сякаш познавали малкия огнекоско. А къдричките му пламтели в бялата нощ като огънче, което никога няма да угасне. И той се усмихнал. Пояздил между дърветата с големия северен елен, попял с лисичките, похапнал медец от делвичката на едно меченце, събудено от веселбата. И вечерта заспал за първи път от много време насам щастлив. Започнал да излиза всеки ден по малко а горските животинки го придружавали навсякъде, намирали му вкусни коренчета и изсушени плодове, ушили му кожухче от топлата вълна, която донесло от селото едно остригано агънце. Времето минавало а малкия сирак растял бързо и заяквал. И все така се радвал на красивата гора. Когато наближила неговата дванадесета Коледа той вече бил един красив и силен младеж :) и решил да покани приятелите си на празник. Извикал ги в своята малка къщурка а там се събрали знайни и незнайни до сега животинчета. Дошли дори големия селски козел, овчиците на баба Златка, дебелия котарак на кмета и даже едно мишле с отскубната опашка. И те толкова много се радвали на момчето с огнена косица, че дори забравили неразбориите и споровете помежду си. И когато настъпил дванадесетия час и от небето зазвънели големите небесни камбани, той донесъл дървената кутийка от майка си. До сега не се било налагало да я отваря и да притеснява излишно нейните рози. Но те също били самотни там вътре на тъмно, затова решил да ги покани и тях. И повдигнал капачето на кутийката... В същия миг от дъното заизлизал един вълшебен сив прашец. И колкото повече се издигал нагоре, толкова по-прозрачен ставал, ставал, ставал... докато не заблестял с цветовете на дъгата. Закръжил около главицата на момченцето, превърнал се в малка коронка и заблестял в чисто злато. После... чудото продължило. Покрива на къщурката се раздвижил, запял и се отместил да стори път на една светлинка, която чакала до комина. Тя се спуснала през занемелите от учудване зверчета, целунала по нослето малкия огнекоско и се допряла до челцето му. И изведнъж той целия засиял. Изправил се изненадан, а от раменете му се посипала сребърна мантия, цялата обсипана от усмихващи се звездички. По крачетата му красиви прозрачни филизи извили ръчички и изплели чудни ботушки. Дрипавите му дрешки в миг се превърнали в красиви кралски одежди. Светлинката на челото му обърнала главата му нагоре към бялото небе, да види как с музика се спускала прекрасна златна стълба. А на върха и... много, много нависоко, под ръка с неговия истински татко, се усмихвала майка му. Но била съвсем друга, вече не била така болна а греела с пълничко златно лице. И двамата протягали ръце към момчето и го чакали да отиде при тях. Той стъпил на първото стъпало на вълшебната стълба и в миг музиката го обгърнала и понесла нагоре. И когато прегърнал своите родители и се слял в безкрайна прегръдка с тях, от радостта им към земята завалели много събудени, живи златни рози и посипали сърцата на всички, които тогава живеели на земята. Всички хора и животни, изобщо всички живи същества били много щастливи в тази Рождественска нощ И ако после някой от тях си спомнел приказката за златното момченце и поискал да го види отново, то му се усмихвало от безкрайната Любов на своя Дом и му изпращало розичка и светлинка, които да го доведат при него....
