22.05.11 г.

Пролетта на монаха



Преди много лета той напусна земята на хората
и пое към планинските върхове
за да търси покой за душата, поела умората
на човешката орис, сред тежките ледове.
Всяка заран посрещаше горе студеното утро
обещало Зора, а понесло измамна светиня,
всяка вечер обръщаше пулса си още навътре
да провиди и нова земя, вместо мъртва пустиня.
И в обърнати сляпо нагоре вековни дървета
се превиха ръцете му - силни от болка и горест,
в камънаци без друм и посока запряха нозете му
да затрупат злините и новите идещи болести.
От очите му - две езера, пресолени от сълзи
не засищаха ничия жажда, и пустош засвири
по ръкавите тънки на някога бистрите бързеи.
И гласа му от псалми задавен, поде се подире им
и преля се по плътните капки суграшица бяла,
по мъгливите сенки, завили снагата, където
вместо тучен живот само мъка се беше валяла
на безцветни дъги, здраво свързали него с небето му.
Само някъде там, в най - дълбоки недра под земята
още тупкаше свито монашеско малко сърце.
Все по - слабичко бе, не достигаше тихата святост
натежала в безбройни човечески грехове.
И в последния ден с дъждовете, пречерни от мъка
напоили се в сетния пулс, оживяващ скалата
малка, тежка сълза се откъсна - последна заръка
да отмие света и да върне живота в земята...
И бе толкова тежка, проби наслоения камък
и в сърцето му пещерен път към света се разтвори
и една светлинка, малка още, несигурно пламъче
се промъкна навън и политна нагоре в просторите.
И видя се монахът - по билото цъфна кокиче,
а след него засвири по клонките му чучулига.
И до ручея бликнал от слънце поспря се момиче,
две малачета припнаха, агънце ги застига.
И небето просветна, разгони мъглите горещи,
бяло Слънце роди се, усмивка заля планината
и запали сърцето и - малката Божия свещичка
и разпръсна навсе чиста Истина, Благост и Святост.
И прошепна монахът едничкото истинно Слово -
на дарилия вечен Живот най-претайното Име
с Пролетта и земята му да е лъчиста и нова,
под небе от искрици божествени все да я има.