Тази седмица имах скъп гост. Беше премръзнал навън от студените ветрове и носа му беше зачервен и подут. Носеше голям протрит цилиндър и палто на карета. Толкова много трепереше пред вратата ми, че нямаше как да не го пусна в моята къщичка. Настани се удобно но малко плахо и едва едва напомняше за себе си в първите дни. Нарекох го господин Грипов - странно ми приличаше на някой от предишно боледуване. Отказваше храна, пиеше само чиста вода и обичаше лимони. Излежаваше се на топличко дни наред и дори слушаше музика. Предпочиташе пиано, някак странно притихваше под звука на акордите. Веднъж дори се надигна и затанцува. Не можех да го накарам да пие лекарствата, които личният ми лекар предписа. Не обичал горчиво, нито твърдо. Изпитваше ужас и от голямата игла на госпожа Спринцовка, която, влюбена в него, години наред го преследвала с имунизиращата своя любов. Как е странно, че дори любовта понякога плаши.
И, знаеш ли, у дома му хареса. Дори мислеше да се настани завинаги при мен, но както всеки от неговото семейство, знаеше, че човешките къщички са несигурни. И вчера се застяга за път. Не можех да го изпратя с празни ръце, толкова дълго ми беше другарче. Изрових от сандъка на баба ми шарена бохча. Грижливо сгънах в нея всички свои страхове, положих и съмненията си. Натъпках борбата, покрих отгоре със силата... получи се един хубав подарък. Той гледаше и се смееше с глас от радост - никой до сега не го бе изпровождал с дарове. Зарекох му да се върне пак, ако измръзне. Аз нямах нужда от нещата, които му подарих. И той обеща. Щеше да заръча и на всички останали премръзнали родственици да искат подаръци на изпроводяк, защото хората имали много за даване. Отчаяние, неверие, ужас или паника - все непригодни нам, а нужни за болестите. И така се разделихме с него, с прегръдки и добропожелания.
Болестите са онова от нас самите, което ни избавя от излишности - трябва да ги обичаме. Ако те навестят не се страхувай, дай им всичко, което ти пречи. И ще си заминат доволни.
Няма неизлечими болести, има неизлечими страхове.
