22.05.11 г.

Зимна Светлина


Опитваш се да разгадаеш зимата...?
А толкова е тиха красотата и...
Ще ти разкажа приказка, помни я,
на мен ми я разказа вятъра...

Било е някога, в света на сенките. Когато музиката не била родена. И цялата земя била е ледена, прозрачна, и блестяща. И студена. В най-вихрения кът на планината живеели посестрими на Времето. Привързвали с ръцете му земята и нямало как някой да отнеме от тъмните им пръсти часовете и да ги пусне да летят свободно. В градината им - нито цвете не можело да разцъфти на воля. Едната се наричала Реалност, и носела реалното си име във всеки миг непроменима давност от вечността, когато я е имало. А името на другата било е един първичен, вечен паралел преотразен в играта мое-твое на сестринския и предел и всички казвали и Огледало, но не защото някой се оглеждал. Тя просто си била такава, цяла, побирала световната надежда. Така живеели си в самота и тайничко мечтаели за нещо, което с дивната си красота да претвори света им.
А насреща вилнеел само пагубния бяг на дните и годините. И вековете. На всеки остров, дом или пък бряг. И ледения дъх на снеговете. И зимата им не била сезонна, а вечност без искричка топлина. Не можела да промени съдбовно живота им, без светлина.
В един от тези тъмни дни обаче почукал някой на вратата стара. Спогледали се двете над погачата, не знаели дали да му отварят. Надзърнали през кривата ключалка, а там - прекрасен принц стоял и чакал. От умиление се те разплакали, така разпръсквал светлина из мрака им. Поканили го да похапне сладко, и да разкаже от къде пътува, разпитвали го много - малко за други светове дали е чувал. А той усмихнат казал и на двете че в този свят се върнал да повика детето прелестно на боговете, изгубено под земни митове... И те ако поискат да помогнат тогава бързо щял да си замине, но помнят ли го, ще насмогнат а той ще дойде пак след три години. Посестримите тръгнали на път. Реалността - на изток и на север. А Огледалната за кой ли път решила ей така да я последва. А после продължили и на юг, а след това поели и на запад. И питали, и търсили и чукали, но никой и не чул бил на земята къде живее божие дете и как да ги упътят към дома му. А Времето живота им преде... и се усмихва от далече само, и си мълчи, че хубавия принц навел се над смълчаната градина, целунал я, поставил нещо в нея и тихичко и мълком си заминал...
От този ден се променило нещо. Небето се отдръпнало встрани. И някак станало и по-горещо и все по-светли идващите дни. Прониквал лъч към мъничкото зрънце, поставено на топличко в земята, люлеело го истинското слънце, достъпно само, само за сърцата. И ето че в един прекрасен миг, напуканата пръст се разделила. От небесата се понесъл вик - "От днес си Пролет, цялата от свила". И нежно като дъх едно листенце отправило разсънени очета и с тъничко като конче гласченце благодарило тихо на небето. А после, после втори лъч погалил покълналия нов живот и с ласка, от жизнените силици разпалил и оцветил в безкрайни, нови краски порасналото вече стъбълце, сияещо като неземно злато... И от небето две добри ръце докоснали го - "Вече ще си Лято". Тогава над скованата градина един вълшебен аромат се спуснал, и всеки, който тайничко преминел не можел и за кратко да допусне какво се крие в розовия цвят - уханна и копринена драперия, тъй сякаш не била от този свят с неземните по красота бродерии и толкова вълшебното ухание... А над света им се понесла песен - "Блажено ще е твоето незнание, красива, плодородна, пъстра Есен".
Какво последвало ли... ново чудо. Посестримите все така се лутали в пределите на своята заблуда, че божие дете в света са чули. А от небето мека светлина низспуснала към земната градина изплетена от цветове една прекрасна стълбица. По нея минал красивия ни като бог жених и влюбено до цветето притихнал. И бил смирен и много, много тих... До него светлината се усмихвала. И цялата градина заблестяла... И цветето разтворило листица... Небето станало прозрачно бяло, да видят всички - дивна хубавица пристъпила от розовия цвят. Била прекрасна... нежна и ранима... В нозете и засрамения свят нашепвал тихичко - "Това е Зимата". Защото от очите и цъфтели прозрачни бели перли, а по тях танцували красиви, малки, бели цветчета от небесен, чуден прах, защото цялата блестяла бяла и всичко се топяло в белотата и, и даже слънцето за миг поспряло да се порадва то на красотата и.
Пристъпил принцът и поел ръчицата. И зазвънели хиляди звънчета. "Любима, ще ми бъдеш ли Кралица..." нашепвало в сърцето му гласче. "За теб съм само..." - в тихата и песен трептяла от свенливост белотата и.
И нежния съюз сплотен от двамата родил началото на Тишината.



Заспиваш ли... а приказката свърши.
О, не, не свърши... сякаш е начало...
Пусни и ти в сърцето този лъч
и ще познаеш Светлината бяла...