22.05.11 г.

Четириного Сърчице



По вятърния коловоз една кола
от впряг човешки неумело крета
а дървените стари колела
протягат песента на жандармера
препасал пътя с ледени була
от своята рождественска карета
и студ посипал в бялата лула
запалена с огниво от неверие.

Облечена в елече без ръкави и с шапка на пътуващ музикант
душата ми, танцувайки забрави ръката, запрехвърляла монетки
/с умела точност някога я славех - улучваше ме с истински талант-
пет дребни су, и вече разпознавах вкуса на ръжен къс, подхвърлен в клетка/
Отронени трошици ден след ден прибирах в ръкавиците, на топло.
От пет четириноги, свити в мен, гладуваше едно, заспало рано,
премръзнало с глада на непознат, увило се в парченца вяла пошлост
наричайки насън сестра и брат делеше правоверни подаяния.
И скиташе по белите земи, в накъсана от страх протрита роба,
превързало сърце на двоен кръст с парчета бяло-кърваво сукно
претърсваше за другите сами, до смърт преуморени от тегоби,
на якнещатата ни човешка пръст. До твоя дъх се скиташе само.

А днес танцува... с връвчица любов. И тихичко изрича имената ти.
С прегънато краче рисува цвете и го забожда в очните ревери.
В очичките му плува послеслов. Очаква си притихнало словата ти
в които ще познае две ръце, заровили в снега, да го намерят.
И лед пробива с мънички листа, с надеждица, решена да узрее.
И с длан колибка завет ако сториш над влажните, очукани земи
където свит от суета светът, на трон от себе, бавно си старее
от топличкото дъх ще си поеме бездомния ми мъничък Реми.