- Научи ме да стъпвам... тук е толкова меко...
- Но земята е твърда, момиче.
- Не, не, не, твърдостта е далеко.
Да потъна не искам. Обичам...
Беше някога твърда. Бе силна и светла. Помня... имаше пулс, и дихание. Днес е чужда. И някак си... много далечна. И пропита от стон и страдание. Но подай ми ръка. Ще пристъпвам до теб. В тези същите стъпки... в следите. И във шепичка нейната прах ще загребвам, за да стопля в сърцето си дните и. И когато и другите слязат наблизо да не мръзнат от страх стъпалата. И да може, дори и само по риза да танцува сред тях светлината.
- Ти си толкова странна. От къде долетя? И защо ти е твърда планета?
- От сърцето покълнах, на тази земя. За да може отново да свети.
- Ние имаме Слънце, за какво си ни ти. Не познавам по-твърдо от камък.
- Аз съм само искра. Светлината лети. Тя живее във приказен замък...
И е там твърдостта, недокосвана с дъх. И е истински неразрушима.
- Твърдостта е покрита от лесния мъх. Затова ти е меко, Незрима...
- Мекотата е в камъка, той умее да чака... мълчаливо обрасъл, затрупан..
- Ти си малка всезнайка. И стига си плакала. Подскажи ми, къде се залутахме. Беше светло по пладне. И нямаше дъжд. И нима това дъжд е - стрели.
- Не унивай, ръката ми само подръж. Още много от мен ще вали.
И не плача, усмихвам се. Всичко тук е наопъки, нищо не е каквото е всъщност. Днес си малък и смешен, а после - пораснал, тези мигове няма да върнеш...Ето, вече потъвам... а за тебе летя.
Ето... вече голямо момче си.
- Хей, искрице, ела, накъде заваля, накъде се понесе... къде си...
...
И отмина деня на игрите му с нея. Все по-тъжен му беше света. И когато вали непотребно-студена и толкова мъртва вода, и когато навън е лазурно и светло, а вътре тъмнее стихия... пристъпва по стъпките в стария лес с копнежна тъга да отмие гласчето на малкия, весел хлапак и тихото, светло момиче...
Или да превърне сърцето си пак в светлик... и пак да обича.
А тя се усмихва. И пее с гласче, покълнало в топлата прах, когато голямото, тъжно момче унива от болка и страх, когато е слаб, и много самотен, в очите му светва - сълзица, и тихичко топли сърцето сиротно, със обич. Затуй е искрица.
