"Замълчи сърце,
тези високи дървета
са молитви"
Тя е толкова мъничка... крехка, а ще измине дълъг път.
Роди се в сърцето ми. Усетих аромата и - тих нюанс на бялото. Съвсем лекичко по крайчеца с розов щрих. Набъбвайки променяше дъха си, поглъщаше светлина с очите ми, после засияваше в своята самородна, диамантена чистота. Растеше бързо, безпогрешно долавяйки всеки трепет. Чуваше шепота в мен и запомняше. Усещаше тъгата и черпеше сили от нея. Ликуваше с радостта и танцуваше със смеха. В една топла пролетна нощ, дочувайки песента на дъжда търкулна телце в езерцата на очите ми и покапа към своето пътешествие. Сякаш ме заболя... откъсването. Щеше завинаги да отнесе към безкрая и пустото местенце, което я приютяваше.
"Върви... утрините са толкова прекрасни..." прошепнах с листицата на стария Бенджамин, извил снага към свежестта навън. Потопих уморено съзнание в тишината след нея и отпуснах ресници. Устните ми отрониха едва доловима молба - да се запази цяла до Сливането. Исках да я предпазя от безбройните примамливи светове, да и покажа... а дори не можех да я докосна. Тя игриво заподскача в леките дъждовни пръски по перваза и се сля с тях. Подеха я навън в нощта а мисълта ми я следваше на стъпка назад, някъде в неуловимите сънни пространства на забравата. Вече бяхме две палави деца, тичащи по зелени поляни към изгрева. Две любопитни усмивки - малко скитниче, зареяно в ромолящия водовъртеж на небесните сълзи и един влюбен бездомник, изгубил своята топлинка в света на тъгата.
- Не, не отивай там, слепите пясъци ще те погълнат... пустинята е гореща и твоята пълнота ще се разтвори без спомен...
- Но нали ме научи, че потокът на истината извира от недрата на грешките.
И вирна носле към един омаен оазис. Запърха по устните на екзотични растения, извили стъбълца в светлината на парещия слънчев гигант. Окъпа главичка в бистро езерце, разпръсна капчици по кръглите камъчета, подръпна перките на рибка и потъна в мираж. Следвах я сляпо... напразно опитвайки да откъсна от себе си още сълзи да я подсилят. Летеше с полъха на горещите ветрове и за миг я видях да се спуска по пързалката на дъгата. Смееше се щастливо кацнала на едно възвишение а аз примирах от страх... тя не знаеше, че от другата му страна е студено.
- И аз си имам сърчице. И то жалее за онази прекрасна градина, отвъд океана на времето.
- Поспри се... пътят не е натам...
- Защото сълзите на сенките са малки кристалчета ли? Не казваше ли, че песента на колибрито дочува само онзи, забравил студа?
Изумена видях как небесата разтвориха своята белота, нежна музика затопурка надолу към нас и малки снежни стъпълца извиха поглед над огромните ледени късове. Моята капчица беше скрила от мен толкова много сол, че не можеше да замръзне. Последвах я със свита душа.
- Гледай Млечния път, дори тук се вижда... той ще те води...
- Но вече е нощ. Ти погледни звездиците - Неговите далечни факли. Ако ги обикнеш, ще видиш как се превръщат в красиви цветя на радостта. Опитай.
- Измамни са...
- И какво от това. Нали ме водят.
- Мрака ще те разкъса... скрит е в тях...
- И ще ме научи, че няма от какво да се страхувам, защото Живота е неизчерпаем. Ако опознаеш тъмнината като мен и ти няма да се страхуваш.
Преглътнах страха си и се гмурнах след нея.
Като многоцветна жива стихия премина през годините и се плъзна в палитрата на художник с лилаво перо на шапката си. Зарови крачета в четките и изтръпнах да не се спука без време. Но времето и бе дарило твърдост. Тупна в килията на монах, изтърколи се по пръстите му и потъна в сърцевината на морска раковина. Посегнах да я разтворя за да и върна свободата, замаяна от перления и блясък, но вече се гонехме в чалмата на древен персийски поет. Заподскача по красиво извитите букви, хлъзна се в скута на девойка и песента и я отхвърли като трамплин направо в замъка на вълшебствата. Там трудно я разпознавах, приемаше образи на различни смешни герои, цупеше се от бенката на капризна мащеха, светеше в обувчицата на Пепеляшка. Някой опитваха да я уловят и дори да я погълнат, но засядаше в гърлата им и ги гъделичкаше докато не припаднеха от смях.
Следвах я трудно, отдавна бях изморена.
- Поспри за миг, нека ти се порадвам...
- Ти не бива да искаш това. Защо не запееш, твоята песен ще завържа за своя гласец и няма да се изгубиш зад мен. Но не спирай да пееш, движението в този свят раздвижва светлината на другия. Защо мислиш, че колибри не спира да маха с крилца.
Опитах. От устните ми се откъсна единствено вопъл.
- Усмихни се. Твоите вопли са нежна милувка за неродения ден. Нека изчакаме мрака да се налудува, както светлината търпеливо изчаква своя час.
- Нима помниш урока за истинската хармония, малка капчице обич...
- Хармонията ти разтвори в мълчание, а аз си отпих.
В очите на пустото ми сърце разтоянията изглеждаха огромни. Не виждах път към градината на копнежите ни, а вече се съмваше. Ако и светлината не повдигнеше булото на незнанието пред мен, как щях да покажа на своето мъниче тайната пътечка, която отдавна не помнех.
- Върни обичта в сърцето си, тогава ще виждаш с други очи.
- Но ти се откъсна от мен...
- Защото забрави, че трябва да ме даряваш. Ако бях останала в теб, щях да порастна, да порастна и да те пръсна на безброй малки парченца.
Замълчах притеснена от прозренията и. Нима беше помъдряла толкова, че да вижда зад всеки мой страх. Сега тя ме учеше, как да пристъпвам по хлъзгавите ръбове на съмнението, как да се пазя от желанията и да жонглирам на върха на своя пясъчен хаос. Неволно се усмихнах, защото приемайки смелостта и за своя, аз прозрях в далечината меката розова посока. Само една. Мислех си - никога няма да я достигна. А капката вече дърдореше на неразбираем език с две клонки чемшир. Помаха ми и потъна в аромата на тайните.
Нещо докосна страните ми и ме разбуди. Две малки момиченца весело ми говореха. Носеха купа пресни ягоди и по нослетата им имаше розови петънца. Целунах ги и станах. Бях прекарала нощта на креслото в кабинета. Разтворих прозорците да навлезе светлина и видях как тичат по зелената морава отвън.
Кристално преспапие - подарък от новия ми издател, проблесна на бюрото. Раздразнено свих устни. Света ми съвсем не беше онази приказка, която сънувах. Посегнах да го напъхам в чекмеджето, никога нямаше да завърша този роман. С него би завършил живота ми. Нещо блесна на дъното и разрових сметките и фактурите. Ех, тези деца. Пъхат навсякъде своите вещи а после ги търсят. Оказа се малко розово огледалце от новия козметичен набор на Барби. Имаше дантелен розов обков и дълга извита дръжка. Красива играчка, като за малки принцески. Вгледах се в отражението и изненадано видях как се размива и се превръща в друга картина. Слънчева розова градина, обляна в мека светлина. Приседнах с огледалцето в ръка и замаяно наблюдавах - пейзажа в него се раздвижи, по-бързо и по-бързо, сякаш бях там и летях навътре. Забърза се още и изведнъж спря в края и до малка розова пъпка. Като с модерен скенер проникна в сърцевината и, до самото и сърце... и в него усетих с цялото си същество пулса на моята малка, изгубена розова сълзица.
