Можеш ли да гледаш звездичките, без да присвиваш очички... Опитай. Пусни взора си да полети в мекотата на мрака и да потъне в дълбините на незримото, неотразяващо светлина.
Някъде между съзвездията на Змията и Лебедите имало мъничка книжка. Много малка, колкото кибрит. И, знаеш ли, все още си е там. Зареяна в безтегловните пространства, тя не носи плътност. Словото и е ефирно като дъх, единствен и заздравяващ, картинките и са вълшебни, приютили в цветовете си аромата на покоя. Но е скрита в мрака... посланията в нея са недостижими. Казват, ако някой я открие и разчете, ще приобщи всички хора и ще ги поведе към градините на Сътворителя. Но трябва да се вслушва, за да дочуе истинния шепот, който всъщност бил звън от омайни звънчета.
Много се опитвали. Гледали небето от високите си сгради и покриви с огромни телескопи. Чертаели карти, изписвали много тълкувания. Но никой от тях не я съзрял... освен един...
А хората били недоверчиви, не вярвали в думите му. Не слушали разказа му за малката книжчица и посланията в нея. Крещяли насреща му и го обвинявали, че си измисля. А той говорел, говорел... разказвал, как в сърцето си книжката носи една нова звезда. Не била готова още да се роди в света на ледовете и безсърдечието, затова стояла на топличко между меките страници и се греела на троен пламък. Но нейното време наближавало, тя се подготвяла, защото трябвало да дойде сред хората, носейки в дар капчица от своята розова кръв, и да им покаже дома си, пътят до който бил начертан в малката книжка.
И тогава - разказвал човекът - черния кръст, моята болезнена клетка, която обитавам сега, ще се въздигне от сърцето на една огромна, червена роза, която има формата на вярващо сърце. Нейните 5 листица ще побелеят и засветят от радост, защото ще настъпи мир и разбирателство, а после, когато ние двама с мъничката нова звезда целунем тези листенца, и приседнем с тях около тичинките, раничките им ще оздравеят, всичките пет, и ще се превърнем в бели лилии... ароматни от щастие и утеха.
- Между листенцата има нещо, видях, че свети.
- Да, има... малки огнени езичета поддържат топлинката на цветето.
- Няма ли да изгорят някого така? В нея живеят толкова много.
- Не, защото са от светлина.
- Светлина, която не пари?
- Да, малката ми... Светлина, която не пари, но пази...
- Повече харесвам книжката. Искам да знам какво пише в нея. А ти казваш, че децата не бива да играят с огън.
- Не бива, когато ги е страх, когато са самички и когато не разбират.
- И каква е тази огромна червена роза? Навярно в сърцевината и се крият много буболечки. Като нашите в градината.
- Не, защото огъня и пази чисто.
- Разбрах май... и все пак, ще се радвам на студения огън на звездичките, онзи, който не пари.
Тя затвори очички и се унесе.
Приказката остана недоразказана...
Погледнах звездите. Една от тях имаше странна форма - розова капка.
Усмихнах се. Аз също не знаех още края.
