22.05.11 г.

Недокосната Обич... I част



Защо ни раздели, о, свят безумен,
нима от мрака ти не се роди
действителност - сълзи, беди.
Къде е чудото.
Какво си ти.

Някога, много отдавна, когато още реалността не познавала нощта и мрака, навсякъде царувала светлината.Тя била красива, лицето и греело с покоя на божествената мелодия, сърцето и пулсирало в едно с всемира а очите и... очите и разпръсквали омайна любов над всичко живо. Нейният Отец я гледал и и се радвал защото била първородния му син, любимата му дъщеря, скъпото му творение. Докосвал я по светлото чело с благородната си десница и вливал в нея още и още от себе си. Вливал и чистота, за да е винаги пълна и безкрайна.
Една сутрин, когато планинските върхове още плували в нежната прегръдка на мъглите и всяка живинка сладко спяла, светлината разтворила красивите си очи и от тях потекъл тежък, непознат глас:

- Здравей, прекрасна! Аз живея в теб много отдавна, и много отдавна опитвам да ти говоря, но ти чуваш само благодарствените песни на птиците, нежния ромон на потоците, музиката от бащината ти флейта.

- Не те познавам, кой си ти? - зачудила се светлината - какво е твоето желание, и кой те роди?

- Наричам се Мисъл. Присъствах на твоето раждане и се родих заедно с теб но пораствах бавно в топлинката ти. Днес заякнах и излязох за да се представя. И да ти споделя една голяма Тайна.

- Каква е тази тайна, за която нищо не зная?

- Тайната е, че ти не си сама.

- Разбира се, че не съм. Погледни - навред трепти живота. Птиците пеят прекрасни песни, животинките населяват цялата земя, горите вдишват и издишват обич, моретата кипят от любов. Аз никога не съм сама, Отец ми е до мене.

- Заслепена си от блясъка и не виждаш как птиците пеят от любов към любимия си, животинките до една са по двойки и всеки миг вдишват присъствието на другарчето си. Ти светиш самотно над всички, даряваш ги с единственото истинско вълшебство - божественото богатство, но седиш сама на златния си трон. Тайната е, че не си сама.

- Как така? - сбърчила носле светлината.

- В тебе съществуват двама, също както при птиците и животните. Ако ги пуснеш на свобода ще познаеш и тяхната любов.

Замислила се светлината над думите на Мисълта. Заровила в дълбините си да търси другия, но там нямало нищо - само една нежна, сияеща чистота. И Мисълта била изчезнала, нямало и помен от нея. Навярно съм сънувала, помислила тя и забравила за случката.
Но едно мъничко зрънце в най-отдалечения крайчец на сърцето и бавно започнало да расте. Всеки ден се хранело с обичта и все повече заяквало. От него пораснало голямо дърво с тежки и дълги клони които драскали по стените на сърцето. Корените му притискали дъха и и тя все по-трудно успявала да вдишва бащиния си глас. Един ден така се задушила че се разплакала и от очите и закапали големи кристални сфери които щом се докосвали, образували езерца по повърхността на земята. В тях семенца от новото дърво бързо намирали плодородна почва и започвали бързо да растат.
Божествения Отец гледал тази промяна и клател глава.

- Толкова много те обичам... Ако това искаш - научи се. Да бъде! - прошепнал той със сълзи в очите, които щом се сливали с кристалните сълзички на светлината, на мига се превръщали в нови красиви същества, които отправяли поглед нагоре и виждали небето си разделено на две - нощ и ден. Виждали как сутрин изгрява едно ослепително златно слънце а вечер, когато мрака го завивал с меката си пелерина, на негово място изгрявала сребърна лунолика - владетелката на нощта.
А до небесния трон в царствената божествена зала Мисълта, нагиздена с нова премяна се суетяла около двамата си господари  - Слънцето и Луната и не знаела как да ги направи щастливи, защото макар че те изпитвали невиждана любов един към друг, никога не били заедно - когато единия светел, другия винаги спял непробудно. Когато единия дишал другия издишал, когато единия светел, другия гаснел. Разбрала Мисълта голямата си грешка но колкото и да се лутала не могла да намери решение. Те вече не вярвали, че са едно, те търсели друг в другия. И нищо не можело да ги събере отново.

- Не тъгувайте, Аз Съм тук и ви обичам. - нашепвал им Бог и не спирал да лее сълзи към новите същества на земята - мъжете и жените, които били родени от разделението на светлината и от любовта Му. - Но вие вече имате нов господар, нов създател. Не можете да служите на двама. Разтворете сърцата си, изчистете ги, нека бъдат Едно.

Така възникнал света. Днешният свят, в който мрака и светлината имат своето място. Така се родила човешката душа, която носела луноликата обич, но в нея винаги диша и божествения дух, запазил слънчевата си царственост. Един ден те ще се срещнат. Ще вдигнат златна сватба и ще се единят със своята първоначална безкрайност.
Само трябва да ги видим... да ги повикаме. От сърцата си. Където божествената мелодия пее:

"Червената ни кръв сега пулсира,
божествената прана е оранжева.
И златно е Христовото сърце
на слънчевия блясък на Деня.
И широтата синя не поспира -
разтваря ни далечината
в индиговия облак между тайнствата,
където виолетова трепти
за нас най-царствената свила на Духа."



Ангели разказват



Преди безкрайно много време хората били щастливи и не познавали тъгата. Те живеели в други пространства а домовете им били прекрасни златни балони. Поемали божествена светлина през най - горната си чакра, а през най - ниската я изпращали към всички, които имали нужда от нея, разменяли я помежду си и се къпели в нея. Живота им бил един непрекъснат процес на щастие и напълно достатъчен, те били отворени, а домовете им - златните балони, бил самия Бог, любовта му. Докато един ден един от тях не поискал да се погледне, да види какво е. На стеничката на златния му балон моментално се появило огледално стъкло. Поискал да види още, появило се друго стъкло, после още едно и още... Облепил си целия балон от вън и отвътре с огледални стъкла. И се видял - красив и божествен, какъвто наистина бил. Но вече не можел да гледа навън, само отразявал онова, което било останало в него. Не можел и да поема светлината заради стъклата, макар тя да опитвала да го достигне. Другите видели щастието му и го последвали. Облепили и своите балончета с огледални стъкла и заживели в тях с усмивка, забравяйки за светлината... След време божественото огънче в тях се смалило и изгаснало, чакрите се затворили, човекът се втвърдил и потъмнял от липсата на любов и вече нямало как да поема или пропуска. Никъде по света не останала истинска живинка, света бил мъртъв. Огледалата отразявали самия човек отвътре и мъртвия свят отвън. Изкуствената светлина полепвала по стъклата и ги заздравявала. Настъпила безкрайна тъга. Един ден един от тях се пробудил и започнал да търси живота, който сам бил погубил. Заблъскал по стъклените огледала, едно се пропукало, Бог откликнал на вопъла му и му изпратил спасителен лъч. Човекът счупил още едно огледало и светлината се разширила. Изпотрошил многобройните стъкла и стени, и когато не останали, започнал да пробива натрупаното вътре. А любовния поток на Бога придържал треперещата му ръка докато не се превърнал отново в канал на светлината. И я насочил към другите...
Един по един стъклените затвори се пръскали на парчета и хората се връщали към своето първоначално занимание - да предават нататък. Искали да спасят всички, защото знаели - докато не бъде освободен и последния от тях, златните балони нямало да се образуват отново. Днес към земята се спуска невидима светла верига от освободени, които достигат най - високите небеса, достигат самия Бог, а долу на земята който успее да я види разбива стъклените си стени с нея. И тази верига ще бъде жива и няма да прекъсне своето дело до последния Атом, спящ в стъкления си свят. Защото Ендура не е края на тъгата, Ендура е началото на труда за спасение на другите.


................

Тази красива приказка ми разказаха Романа и Шейхо - приятели от Школата в Германия.

Малко след Цветница



Животът се събуди с дълга прозявка между кремовите листенца на един закачен на съседната оградка венец. Разтърка очета, вдъхна от силния аромат и невнимателно се подхлъзна по една жълта тичинка и тупна на земята. В ранната утрин навсякъде беше мокро и отръска носле, както беше видял че прави кучето на съседите - огромния добър самбернар,
след като стопанката хубавичко го окъпеше с маркуча. После затърси сушинка и се напъха под едно накъдрено смокиново листо но с изумление разбра, че водата е навсякъде. Заподскача нагоре-надолу из градината гонейки първите слънчови лъчи и в играта с тях неусетно се намери на едно висооко дърво, съвсем между рошавите му бели нацъфтели клонки. Трябва да са сливи - помисли си и се уви с листенце, но медоноските бяха наизлезли на работа рано рано и го подгониха. Успя да се скрие в една от къщичките на лилавия люляк, но нечия ръка го разлюля, пречупи и понесе към къщи, затова скочи и се шмугна между увитъците на зюмбюла. Този пък, не си дава порцелановите украшения, показва ги на слънцето - си помисли и се зачуди - кое цвете е най - самотно сега, за да се сгуши в чашката му. Протегна ръчички и се хвана за един спуснат от лозата филиз, залюля се и със смях и се търкули към теменужките в градинката на хубаво момиче. Ах, тук имаше и иглики и парички, и тревичката беше по - мека, тук ще остана! засвирука с уста, макар да съжали за интересната бръшлянена стълбица по полуразрушения зид, но едно сърдито лале набързо го напъха в чашката си за да го окъпе добре. Теменужките се заредиха като на официално пролетно ревю пред него и една съвсем синя, почти като небето, с розови капчици се уви около вратлето му и заприлича на вратовръзка. Друга, бяла, кадифена като усмивка разпери ръцете му и се превърна в празничен фрак. Момината сълза му откърши малка бяла шапчица от камбанките си. Две калинки долетяха от слънцето и кацнаха на крачетата като обувчици а кученцата до оградата весело изпискаха за довиждане. Дори надутите божури и напудрения нарцис му се усмихнаха и разтърсиха главички за чао.Къде ли ме носят - запита се малкия палавник и в този момент съзря нещо дълго, живо и красиво. Пенливите води на реката хвърляха пръски към него и го викаха през смях а той се напъха под шапката и премига недоволно - отново вода! После реката стана по - тиха, по - широка, над нея сенчести върби поклащаха унесено клонки, тресчици плуваха тук-там като лодчици а една малка ладийка-лилийка го подкани да го повози. Калинките внимателно го спуснаха и се превърнаха в червени камелии от двете и страни. Ладийката заплува бързо между любопитните жабки подредени по лотосовите подиуми, премина край влюбено водно конче което се въртеше до побъркване в кръг, сусна се надолу по завоя между гладките камъчки и стигна до друга градинка на самия бряг. Там го очакваше вкусен обяд - съвсем в пищните трапезарии на гергините. Бяха нацъфтели толкова много, че нищичко не се виждаше от тях. Здравеца вееше свеж въздух и аромат а бабината душица го прегърна уютно. Едно колибри допърха и донесе в човката си миниатюрна тревичка с чиста дъждовна вода която утоли жаждата му. После маковите листа край пътя го завиха мекичко защото настана време за следобеден сън. А привечер... след цялата тази прекрасна разходка малкото ни другарче се качи щастливо на едно от самолетчетата-глухарчета и полетя към дома си - сърцето на розата.
Сега е там, там си живее и очаква нови смислени приключения. :)


Пролетта на монаха



Преди много лета той напусна земята на хората
и пое към планинските върхове
за да търси покой за душата, поела умората
на човешката орис, сред тежките ледове.
Всяка заран посрещаше горе студеното утро
обещало Зора, а понесло измамна светиня,
всяка вечер обръщаше пулса си още навътре
да провиди и нова земя, вместо мъртва пустиня.
И в обърнати сляпо нагоре вековни дървета
се превиха ръцете му - силни от болка и горест,
в камънаци без друм и посока запряха нозете му
да затрупат злините и новите идещи болести.
От очите му - две езера, пресолени от сълзи
не засищаха ничия жажда, и пустош засвири
по ръкавите тънки на някога бистрите бързеи.
И гласа му от псалми задавен, поде се подире им
и преля се по плътните капки суграшица бяла,
по мъгливите сенки, завили снагата, където
вместо тучен живот само мъка се беше валяла
на безцветни дъги, здраво свързали него с небето му.
Само някъде там, в най - дълбоки недра под земята
още тупкаше свито монашеско малко сърце.
Все по - слабичко бе, не достигаше тихата святост
натежала в безбройни човечески грехове.
И в последния ден с дъждовете, пречерни от мъка
напоили се в сетния пулс, оживяващ скалата
малка, тежка сълза се откъсна - последна заръка
да отмие света и да върне живота в земята...
И бе толкова тежка, проби наслоения камък
и в сърцето му пещерен път към света се разтвори
и една светлинка, малка още, несигурно пламъче
се промъкна навън и политна нагоре в просторите.
И видя се монахът - по билото цъфна кокиче,
а след него засвири по клонките му чучулига.
И до ручея бликнал от слънце поспря се момиче,
две малачета припнаха, агънце ги застига.
И небето просветна, разгони мъглите горещи,
бяло Слънце роди се, усмивка заля планината
и запали сърцето и - малката Божия свещичка
и разпръсна навсе чиста Истина, Благост и Святост.
И прошепна монахът едничкото истинно Слово -
на дарилия вечен Живот най-претайното Име
с Пролетта и земята му да е лъчиста и нова,
под небе от искрици божествени все да я има.

Безименна приказка

 
 
Покоят нереален е, където
признат е за покой и тишина.
А легионите, воюващи в сърцето
с една милувка ще срази детето
на Слънчевата Светлина.

Разказват, че децата лунолики се раждали със копие в ръка. Те раснели сред бойни викове като несъхваща една река. И напоявали земята черна с кръвта на брат, любим или другар тъй безпосочно, само триизмерно, в пределите на този свят прастар.
Под източното слънце на пустинята поел един от тях след зов незнаен. В сърцето му воювали стотина, а мислите му тихо го терзаели. Били подобни на светлинен лъч и като утро раждали се свежи, а в заника си от съдбовна глъч изгасвали в безбройни мрежи и го оплитали подобно пленник на същност със стотина пипала. А от сърцето му изригвал мерник  и пренасочвал личната стрела към враговете, в него сътворени и с мрак покривал сетния му ден. Така пристъпвал по земя ранена, и под небе от нереална тлен.
Живеели над него в синевата желанията му, така познати, стремежите му - все човешки, мечтите му, съня му, грешките... и всяка своя форма си сдобила, коя от трънчета, коя от свила... Една блестяла цялата в позлата (били са му духовни сетивата ), а друга пък обличала се в дрипи и тайничко от него си пощипвала когато огладнеела и жадна отпивала от етерите плавни в безкрайното море на същността му. И тихичко линеел си духа му, в затвора от ненужните емоции, и добродетели, че и пороци.
Той мислил, мислил как да се спаси и затова в пустинята отишъл, да изгорят там всичките грози и вече да отдъхне, да подиша. А мислите му все така растели под огненото слънце на пустинята и този път били прекрасни, бели и не помисляли да си заминат. Далече от човешката гълчава, без ласка, без любов, без дума братска той пленниче си все така оставал на ордите в сърцето му пиратски. И молел се на светлината да го спаси от тази участ тежка, но и небето му, така безсвято, присвивало се от човешко и всяка неизречена молитва политала като ранена птица нагоре към безславните си битки и мъртва се завръщала в зениците.
Изплакал си очите от тъга. Неверие сърцето му присвило. Свалил отправената си ръка и вече не погледнал към светилото. Душата му замлъкнала незряща, не пропълзявал даже онзи страх че ще погине в пясъка от жажда, познавайки се - от прашеца прах. И тази нощ била му най -студена, в небето не проблясвали звезди, луната някак била променена, светлика и не слизал по браздите прокарани от пръстите безбройни на мисълформените същества и нямало ги ордите им бойни да му шептят това и онова.
Настъпила Зора. И с нежни устни докоснала сърцето на юнака. Огледал се, но нямало го слънцето, което толкова отдавна чакал. А то било отвътре и във него, как да го зърне, гледайки навън... дочувал само песента му тиха, като неземен и безкраен звън. И бликнала вода - неземна ласка, извираща в оазиса забравен погалила последната му маска с бълбукащата истина и правда и го подела в новото си слово, по-лек от светлина, по - бърз от сянка, оставил всяка тежест и олово, новороден и с приказна осанка. По раните от тежестта му поникнали криле на лебед и с детски смях, подкрепящ рамото му излитнал от товара - себе и се въздигнал в тишината на непознатите простори, до замъка на светлината, далеч от времето и хората. И нещо в миг се променило... изчезнал слънчевия замък, той имал вече ново име, в ръка проблясвал нежен пламък, и бил искрица, малко зрънце, в сърцето ти, дете четящо, частичка от неземно слънце, все още спящо...
Още спящо.


Зимна Светлина


Опитваш се да разгадаеш зимата...?
А толкова е тиха красотата и...
Ще ти разкажа приказка, помни я,
на мен ми я разказа вятъра...

Било е някога, в света на сенките. Когато музиката не била родена. И цялата земя била е ледена, прозрачна, и блестяща. И студена. В най-вихрения кът на планината живеели посестрими на Времето. Привързвали с ръцете му земята и нямало как някой да отнеме от тъмните им пръсти часовете и да ги пусне да летят свободно. В градината им - нито цвете не можело да разцъфти на воля. Едната се наричала Реалност, и носела реалното си име във всеки миг непроменима давност от вечността, когато я е имало. А името на другата било е един първичен, вечен паралел преотразен в играта мое-твое на сестринския и предел и всички казвали и Огледало, но не защото някой се оглеждал. Тя просто си била такава, цяла, побирала световната надежда. Така живеели си в самота и тайничко мечтаели за нещо, което с дивната си красота да претвори света им.
А насреща вилнеел само пагубния бяг на дните и годините. И вековете. На всеки остров, дом или пък бряг. И ледения дъх на снеговете. И зимата им не била сезонна, а вечност без искричка топлина. Не можела да промени съдбовно живота им, без светлина.
В един от тези тъмни дни обаче почукал някой на вратата стара. Спогледали се двете над погачата, не знаели дали да му отварят. Надзърнали през кривата ключалка, а там - прекрасен принц стоял и чакал. От умиление се те разплакали, така разпръсквал светлина из мрака им. Поканили го да похапне сладко, и да разкаже от къде пътува, разпитвали го много - малко за други светове дали е чувал. А той усмихнат казал и на двете че в този свят се върнал да повика детето прелестно на боговете, изгубено под земни митове... И те ако поискат да помогнат тогава бързо щял да си замине, но помнят ли го, ще насмогнат а той ще дойде пак след три години. Посестримите тръгнали на път. Реалността - на изток и на север. А Огледалната за кой ли път решила ей така да я последва. А после продължили и на юг, а след това поели и на запад. И питали, и търсили и чукали, но никой и не чул бил на земята къде живее божие дете и как да ги упътят към дома му. А Времето живота им преде... и се усмихва от далече само, и си мълчи, че хубавия принц навел се над смълчаната градина, целунал я, поставил нещо в нея и тихичко и мълком си заминал...
От този ден се променило нещо. Небето се отдръпнало встрани. И някак станало и по-горещо и все по-светли идващите дни. Прониквал лъч към мъничкото зрънце, поставено на топличко в земята, люлеело го истинското слънце, достъпно само, само за сърцата. И ето че в един прекрасен миг, напуканата пръст се разделила. От небесата се понесъл вик - "От днес си Пролет, цялата от свила". И нежно като дъх едно листенце отправило разсънени очета и с тъничко като конче гласченце благодарило тихо на небето. А после, после втори лъч погалил покълналия нов живот и с ласка, от жизнените силици разпалил и оцветил в безкрайни, нови краски порасналото вече стъбълце, сияещо като неземно злато... И от небето две добри ръце докоснали го - "Вече ще си Лято". Тогава над скованата градина един вълшебен аромат се спуснал, и всеки, който тайничко преминел не можел и за кратко да допусне какво се крие в розовия цвят - уханна и копринена драперия, тъй сякаш не била от този свят с неземните по красота бродерии и толкова вълшебното ухание... А над света им се понесла песен - "Блажено ще е твоето незнание, красива, плодородна, пъстра Есен".
Какво последвало ли... ново чудо. Посестримите все така се лутали в пределите на своята заблуда, че божие дете в света са чули. А от небето мека светлина низспуснала към земната градина изплетена от цветове една прекрасна стълбица. По нея минал красивия ни като бог жених и влюбено до цветето притихнал. И бил смирен и много, много тих... До него светлината се усмихвала. И цялата градина заблестяла... И цветето разтворило листица... Небето станало прозрачно бяло, да видят всички - дивна хубавица пристъпила от розовия цвят. Била прекрасна... нежна и ранима... В нозете и засрамения свят нашепвал тихичко - "Това е Зимата". Защото от очите и цъфтели прозрачни бели перли, а по тях танцували красиви, малки, бели цветчета от небесен, чуден прах, защото цялата блестяла бяла и всичко се топяло в белотата и, и даже слънцето за миг поспряло да се порадва то на красотата и.
Пристъпил принцът и поел ръчицата. И зазвънели хиляди звънчета. "Любима, ще ми бъдеш ли Кралица..." нашепвало в сърцето му гласче. "За теб съм само..." - в тихата и песен трептяла от свенливост белотата и.
И нежния съюз сплотен от двамата родил началото на Тишината.



Заспиваш ли... а приказката свърши.
О, не, не свърши... сякаш е начало...
Пусни и ти в сърцето този лъч
и ще познаеш Светлината бяла...

Вълшебен валс



Неподозирана нежност изпълва сетивата ми, когато се отпускам в този танц.В ръцете на високите борове, подели плахата ми душа с грация, под вълшебните звуци на светлината.
Пъстрата светлина, която делим с акациите и филодендроните, отправили взор нагоре, нагоре...към божественото.С малката тревичка, погалила босите ми стъпала, с черната земя, която е балната моя зала.Красива мантия от добродетели намята в такъв момент на раменети ми пълноликата луна, и с усмивка разпуска косите си, за да ме полюлеят.А океана ласкаво ми поднася соления си дар от раковинни накити, шепнещи трелите на дълбините му...за непреходната Любов, обгърнала цялата тази прелест.
Не усещам себе си във вихъра на танца.Очите ми, слепи за всичко в ежедневието, сега отразяват хилядите малки огънчета, подарени от звездите.Те осветяват нощта ми и Млечния път, по който стъпвам, следвайки всички танцуващи.Усмихвам се и усещам как струните - клони се превръщат в гальовни ръце, разтварят се и закичват в косите ми цъфнала мащерка, с вълшебно ухание.Аромата на щастие и свенливост се разлива около мен а вятъра го понася и разпръсква по целия този сън.Неподозирана сила ме изпълва със смирение, радост и мечти.Докосвайки такава Обич, аз тихичко се превръщам в молитва...
А някъде там, където цъфтят кристални росни капчици, в очите на розите, се понася тиха мелодия на флейта...

Залезна песен



Унесена в прегръдка на вълна, сънува, че дочакала е Слънцето копнееща за огнен жар Луна...В очите и солената целувка на морска нимфа, приказка разказва...за древни, отболели времена...

По кея стар на бряг един, забравен, вървяло малко, хубаво момиче. В ръцете му гардении цъфтели, в косите му - хибискуси закичени. Гласа и се понасял над морето, приспивал с обич тъжните рибари, за нея се разтваряло небето, земята и шептяла друми стари. Била тя приказна, добра и мила, и влюбена в сиянието бяло на пурпурната, лъчезарна свила, родена в Залеза, в сърце му разтуптяно. За нея той извайвал всяка вечер все по - красиви и блестящи краски. Обсипвал я с любов и със закрила, погалвал я с вълшебна, тиха ласка. Били щастливи, истински щастливи, танцували под звездната омая, в очите и - пленително красиви, потъвал и притихвал даже Рая. А Бог ги благославял със усмивка, и пускал във сърцата пеперуди.
Но денем тя мълчала. Мълчаливка. И сърчицето и забивало до лудо, настъпи ли часа за кея.
А имало в страната и разбойник, и влюбен бил до болка в нея. В тъмата я преследвал морно, и искал песента и да немее. Или да пее като птичка малка, затворена в двореца му от злато. И да блести за него само, да му краси с очите си палата.
В нощта на слънчевото затъмнение останал Залеза в покоите си тъмни. А тя отправила се пак към кея, запяла му, при нея да се върне. Разбойникът, покрил се с черна роба, препасал нож, причаквал я в тъмата. Решен бил - ще я има в гроба, щом не пристъпва пееща в палата. Пробляснала насочена камата, девичето сърце пробола в мрака. Очите си притиснала Луната, не искала смъртта и да дочака. Попадали хибискусите бели, притискали раненото момиче, с кръвта и в този миг поаленели, и в днешно време алени се кичат. А тя...запяла свойта тъжна песен, за Залеза, за огнените ласки, за любовта им истинска, чудесна, за кървавите, пурпурните краски. И паднала прекършена в морето, погълнала я кипналата пяна. Затворило се в този миг небето. Земята замълчала извървяна. Притихнали и морските сирени, разтворили очите си за нея. Погълнали сълзите им солени момичето, що пеело на кея. А Залеза заплакал тъй горчиво, че само миг оставал над земята, и после в тъмнината се присвивал, в сърцето си я скривал - с обич свята.
И само тъжните рибари подемат вечер тихата и песен. И от водите на морето старо косите и изтеглят - дар небесен. И спомена за нея нощем плува в сълзите на вълшебните русалки. Заплуваш ли - и ти ще го усетиш...Солта е песента в сърцето малко.

Малката русалка



Ела, седни край огъня до мен.
Така е тиха вечерта в заката си...
Ще ти разкажа за един отминал ден,
докоснал вечността със красотата си.

Преди безкрайно много светове, когато още нямало усмивки, по белите, далечни брегове живеела русалка, мълчаливка. Не знаела човешката ни реч. Говорели очите и безмълвно. В покоите на тихата всевечност до люлката и в ароматни кълнове едно уханно цвете всеки миг за нея претворявало надежда, да зърне онзи светъл, нежен лик, наречен Истина. И тя поглеждала... с най-скритото от сърчицето си, с най - пламенния си копнеж...
И светлинка прорязвала в небето си. И слизал в нея белия кортеж от тихото неназовимо, докосващо пречистите сърца. И вливал малки капчици незрими, и спускал по ръцете и перца...
А тя прегръщала от красотата уханието светло в този танц, за да разпръсне после по земята искрици истина, и светлина, и шанс...
Нататък знаеш. Принца не успял. Сърцето му при хората остана. Все тъй красив, тъй пламенен и бял, превърна сърчицето и във рана. И в тази рана светлото небе от неговия сън, така човешки прелива неживени светове, и пренарежда болката и грешките. И не е бяла пяна в този миг. Така разказват, но живее, зная. Изпълва го с безмълвния светлик на своята разлистена омая в градината му, с розовите клонки. До замъка, изваян от ръце. Тя грее там, и не, не е прогонена от неговото търсещо сърце. Ще го събуди някога тъгата, с докосваща ресниците любов, за да прелее себе си в цветята, танцуващи единно в Благослов. И в онзи миг, когато раздели се от толкова човешкото начало, ще я докосне, бяла и орисана, в една безкрайна, неделима цялост.
За всеки принц, изгубен на земята
русалка са дарили небесата.
 
 

Рибарска песен



Рибарю, плачеш ли...
В дълбоките му бръчки
солени пръски свили са гнезда...
а пръстите...- изкостенели съчки
прегърнали са тежко старостта...
в косите ветрове от север вият -
каменоделно ваящи тъга,
очите му... два океана сини...
сърцето - свещ, покапала нега.

А пясъка нашепва му гальовно
с отминалите стъпки на сирени,
кънтящ в скалите,
спомена за родна
богата
уловна
и на късмет родена
изпълнена Никулденска придан...

Трапезата, в самотния му стан,
в палатката от спомени горчиви
с пенливо вино ще гощава сам,
и сам бокала тежък ще разбива
в наздравица за светлия Свети...

А устните нашепваха - "Прости...
върни ме на прибоя и вълните
брега ти ми тежи, и ме боли...
ранен от горест по брега се скитам..."

И ронейки годините печал
редейки дните в лунната позлата
изсичаше и ореола бял...
за своя път, оставен на земята.

Четириного Сърчице



По вятърния коловоз една кола
от впряг човешки неумело крета
а дървените стари колела
протягат песента на жандармера
препасал пътя с ледени була
от своята рождественска карета
и студ посипал в бялата лула
запалена с огниво от неверие.

Облечена в елече без ръкави и с шапка на пътуващ музикант
душата ми, танцувайки забрави ръката, запрехвърляла монетки
/с умела точност някога я славех - улучваше ме с истински талант-
пет дребни су, и вече разпознавах вкуса на ръжен къс, подхвърлен в клетка/
Отронени трошици ден след ден прибирах в ръкавиците, на топло.
От пет четириноги, свити в мен, гладуваше едно, заспало рано,
премръзнало с глада на непознат, увило се в парченца вяла пошлост
наричайки насън сестра и брат делеше правоверни подаяния.
И скиташе по белите земи, в накъсана от страх протрита роба,
превързало сърце на двоен кръст с парчета бяло-кърваво сукно
претърсваше за другите сами, до смърт преуморени от тегоби,
на якнещатата ни човешка пръст. До твоя дъх се скиташе само.

А днес танцува... с връвчица любов. И тихичко изрича имената ти.
С прегънато краче рисува цвете и го забожда в очните ревери.
В очичките му плува послеслов. Очаква си притихнало словата ти
в които ще познае две ръце, заровили в снега, да го намерят.
И лед пробива с мънички листа, с надеждица, решена да узрее.
И с длан колибка завет ако сториш над влажните, очукани земи
където свит от суета светът, на трон от себе, бавно си старее
от топличкото дъх ще си поеме бездомния ми мъничък Реми.

Споменче



- Научи ме да стъпвам... тук е толкова меко...
- Но земята е твърда, момиче.
- Не, не, не, твърдостта е далеко.
Да потъна не искам. Обичам...
Беше някога твърда. Бе силна и светла. Помня... имаше пулс, и дихание. Днес е чужда. И някак си... много далечна. И пропита от стон и страдание. Но подай ми ръка. Ще пристъпвам до теб. В тези същите стъпки... в следите. И във шепичка нейната прах ще загребвам, за да стопля в сърцето си дните и. И когато и другите слязат наблизо да не мръзнат от страх стъпалата. И да може, дори и само по риза да танцува сред тях светлината.
- Ти си толкова странна. От къде долетя? И защо ти е твърда планета?
- От сърцето покълнах, на тази земя. За да може отново да свети.
- Ние имаме Слънце, за какво си ни ти. Не познавам по-твърдо от камък.
- Аз съм само искра. Светлината лети. Тя живее във приказен замък...
И е там твърдостта, недокосвана с дъх. И е истински неразрушима.
- Твърдостта е покрита от лесния мъх. Затова ти е меко, Незрима...
- Мекотата е в камъка, той умее да чака... мълчаливо обрасъл, затрупан..
- Ти си малка всезнайка. И стига си плакала. Подскажи ми, къде се залутахме. Беше светло по пладне. И нямаше дъжд. И нима това дъжд е - стрели.
- Не унивай, ръката ми само подръж. Още много от мен ще вали.
И не плача, усмихвам се. Всичко тук е наопъки, нищо не е каквото е всъщност. Днес си малък и смешен, а после - пораснал, тези мигове няма да върнеш...Ето, вече потъвам... а за тебе летя.
Ето... вече голямо момче си.
- Хей, искрице, ела, накъде заваля, накъде се понесе... къде си...
...
И отмина деня на игрите му с нея. Все по-тъжен му беше света. И когато вали непотребно-студена и толкова мъртва вода, и когато навън е лазурно и светло, а вътре тъмнее стихия... пристъпва по стъпките в стария лес с копнежна тъга да отмие гласчето на малкия, весел хлапак и тихото, светло момиче...
Или да превърне сърцето си пак в светлик... и пак да обича.
А тя се усмихва. И пее с гласче, покълнало в топлата прах, когато голямото, тъжно момче унива от болка и страх, когато е слаб, и много самотен, в очите му светва - сълзица, и тихичко топли сърцето сиротно, със обич. Затуй е искрица.

Небесен Дар



- Къде е светлото... – безмълвно пита
нощта, когато слиза към земята.
- В зениците на сляп дервиш е скрита
от вярата човешка
Светлината.

* * *

- А кой приспа на залеза покоя,
и стори път на врявата човешка?
- Вината за това е само моя...
допуснах себе си у тях, и сторих грешка
- Но ти си топла пръст, и храниш всички
растения животни или птички...
- Аз топла съм от много кръв пролята.
И вече не достигам небесата...
и нямам даже семенце Живот
в което да покълне светъл брод.
- И как сега? Нима ще тънем в мрак?
А кой ще пали малките звездички?
Нима луната ще тъгува пак
без своята премяна от искрички?
И вместо бална зала, моят дом -
среднощната омая на небето -
до утрото ще е тъмница, щом
си нямаме какво да ни посвети...
- Ти не тъгувай, малка моя нощ,
ще ти разкажа приказка една.
Живее някъде неземна мощ,
в една далечна, приказна страна.
По-светла от сияйното ни слънце,
тя топли светове, лекува рани,
повикаш ли я - ще посее зрънце
в сърцето ти, и то ще стане
побратим на незнайния дервиш,
и неговата мъничка искрица,
която до зениците му спи.
Иди да я намериш, нощ-сестрице.
Ще разпознаеш в своето сърце
пътеката към скрития и замък,
и се върни с препълнени ръце
със прах небесна, и с вълшебен пламък,
и после намери дервиша стар
и дай му светлинката от небето,
че тя за хората ни ще е дар
а с тях и аз отново ще засветя.
- Не вярвам аз на приказките твои.
И път не знам до мощните покои.
Щом трябва, ще танцувам в тъмнина,
не мога да намеря таз страна.

Дочул денят, че тъжна е нощта, и че тъгува тихичко земята за зрънцето небесно на мощта и тихата, вълшебната и святост. И тръгнал да подири таен брод и да прелее мъничко Живот на хората, загубени в тъма, да им е вече светло у дома. И слънчо се търкулнал подир него да му огрява пътя, да го води, и двама да са и да им е леко, и бързо небесата да пребродят. А слънчовата майка се засмяла и малките другарчета поспряла:

- Що търсите, пред вас е, малки мои, в сърцата ви са тайните покои, но светне ли вълшебство изведнъж ще ви посипе чуден, огнен дъжд и ще стопи болезнено земята, ще изгори и нея, и децата и.

И тя отправила очи нагоре, докато малките заето спорели и призовала слънчевия татко; наричали го още татко Златко, защото бил от златна светлина и той живеел в чудната страна където раждала се радостта, и тишината, даже прелестта, и музиката, а и красотата... Но те не можели да проговорят и да разкажат за това на хората. И се усмихнал той над световете, и в миг разцъфнало прекрасно цвете... и точно в утринния ранен час с листенца, мекички като атлаз помахва в тишината на съня, а той пък се усмихва на деня, преди да се роди и да остави послание, което ще забрави, за тайнствата небесни на мощта, които да открие пък нощта и да огрее балната си зала, и да танцуват всички до премала.
Усмихнал се и стария дервиш, и тихичко привел се към земята:

- Настъпи време кротко да поспиш, а после да поемеш светлината
от утрото на моите очи,
и нежната усмивка на небето,
където вече музика звучи
и се роди едно небесно цвете.
И да покълнеш семенце Живот
в сърцата на отрудените хора,
да им дадеш посока, вяра, брод,
да победят безкрайната умора.
Да преклонят глави пред небесата
разпръскващи вълшебна святост.
И да прославят неговото име,
че ни дари сърца, за да ни има.

* * *

На моите дъщерички

Златната топка



Живял е някога един султан. Палата му - прекрасен и богат, изпълнен с красота и изобилие, огромен като цял султански град, намирало се даже мляко пилешко... И бил щастлив със своите блага, не знаел що е горест или мъка, била хазната му като река, препълнена и сита. Несполука
не стигала до неговия храм на гордост и доволствия човешки. Царувал преблажен, и сит, и сам. И не познавал съвест, или грешка.
Веднъж със свитата си, пременен, излязъл да нагледа си раята, и обикалял цял предълъг ден по уличките, къщите, селцата. И всиде го натискала умора и срещал глад, и бедност, немотия... Поглеждали го праведните хора, вода предлагали, да си отпие ако го жажда силна уморява. Затъжил се, поспирайки тъдява. Не знаел що да стори, да помогне. Чия ли орисия да оправя, чия ли немотия да насмогне...
И в миг... дочул в далечината радост. От нейде глъч и смях се разпилели. „О, значи има нейде тук и благост” и се запътил мълком да погледне... И що да види – срутена къщурка, без покрив здрав, без стълби, без чардаци. Без пенджери, без стълбник прав, и даже изглеждало че нямат и петаче. А вътре смях, като проливен дъжд. Присвило се сърцето на султана. И към палата тръгнал изведнъж, да разбере не рачил, не останал. Но през нощта без сън въртял се той. „Не може тъй, аз да не знам – не бива”. В покоите си нямал миг покой. Какво е туй, що бедните разсмива.
Проводил си везира сутринта да иде до бедняшката колиба, и дар изпратил, две торби храна, и вино, плодове и бяла риба. Зачакал да се върне с вест от там, и сладко си посмърквал наргилето, в палата си просторен и голям. И се завърнал пратеникът... ето...
- Султане мой, донесох вест голяма. Щастливи селяни са, грешка няма. От сутринта до късен здрач играят със топка златна. Рекоха, не зная.
- Как тъй със топка, даже била златна? От туй ли са щастливи?
- Вероятно.
Замислил се султанът и поръчал на него да направят топка златна, да види що за радост и сполучие ще донесе в палата му. И вярно, прекрасна му се сторила, и светла, изписана красиво с имената на негово светейшество навред. Но тежичка била му, пущината. Заметнал дваж и триж към свойта свита, и чакал да залее смях палата. Нападали войниците превити, натръшкали се мълком на земята. Попарила го мъка първи път, за що послушал приказката селска. И наредил онез да доведат, що топката измислили нощеска.
Пристигнали изплашени в сарая. Не знаели защо ги вика.
- Не сторили сме лошо, господарю... не сме крадци, не сме убили никой...
- Изрекли сте лъжа, за златна топка. Играли сте я до зори. И аз поръчах си от тази клопка и войните ми много ги боли.
Замислил се човекът от селата. И в миг прозрял защо е тук сега.
- Ний нямали сме топка от позлата. От друго сме се радвали така. В дома ни се роди детенце мило, и ден и нощ ни радва и усмихва. И ако много весели сме били, знай, детската гълчава не затихва. И всеки миг изпълва ни сърцата и радва домове и сиромаси. И радостта ни чиста е позлата, и от тъга и пакости ни пази.
Разбрал султанът грешката голяма. Повярвал на човека от селата, че в детските очи измама няма и че е дар туй истинското злато. И дал му половината султанство, да разпорежда и да пази всеки, познал смеха от чудното му странство. И да го пази вярно, и навеки.


Посвещавам на всички търсещи.

Светулка - Камбулка



Гальовна топлинка
от истинни лъчи
и звезден път сред хиляди
светулки
да поведат любимите очи
към смисъла на идното.

Една камбулка, тъй мъничка и нежна в утринта на своята орисана от зрънце, потънала в очакване следа челце повдигна, за да вдъхне слънце. Крачето и - под топлата земя, листиците танцуваха със трепет, сърцето - не познаваше тъма, очичките... като звездички светят.
До нея залез огнен се поспря и до крачето и пашкул положи.
- Пази го, пеперуда е това, ще се събуди утре. Сам не може... Нощта е страшна, ще му е студено, завий го с твоето листо зелено.
- Кога за полета си той ще е готов?
- Когато го изпълниш със любов.
Притихна с обич мъничкото цвете, пашкулчето погали със сърцето, обви с листенца топчето коприна и чак до сутринта му пя приспивно. Опази го от нощната прохлада и крясъците сови. Да не страда. А на разсъмване, когато заваля главичка сведе, къщичка му стори, и го запази сухичко така за слънчевите, негови простори. Росица в пъпчицата му събра, да не жадува в старата гора.
Усмихнато бе утрото в деня на пеперудената първа песен. Разпукна се пашкулчето едва, разви копринената нишка лесно, подаде любопитно две очета и ги намръщи в миг:
- Така е светло! А ти какво си, толкова си кално, и много мокро - и проплака жално - не ме докосвай, ще ме загрозиш. И сигурно не знаеш да летиш!
Измъкна се пълзейки от яйцето, на слънцето напече си нослето. И топлинката с него стори чудо - за миг превърна го на пеперуда. Разпери пъстроцветните крилца и както всички палави деца политна да целуне светлината.
Камбулката, окаляна, горката, със натежали мокри листица помаха му за сбогом от земята и тихичко отрони си сълза. Положи уморената главичка до малките, зелените тревички и слънчев лъч в сърцето си пропусна. Чудесна пеперуда я напусна, но имаше си ново, малко зрънце, и светлина, и обичливо слънце, и щеше да дари живот един.
Сега да кажем заедно Амин, а ти заспивай, палаво човече, защото приказката свърши вече. И твоят сън ще пази малко цвете, разцъфнало на мама във сърцето.