4.01.14 г.

Сая Нун



Родила съм се случайно и съвсем не по разписание под големия стенен часовник на една гара, в крайния квартал на един град, в който хората носят дантелени щапчици и украшения за коси и говорят на език, неразбираем за майка ми. Бедната женица, паднала под пейката в чакалнята и зашепнала за помощ когато топлите води на малкия ми свят облели нозете и, но никой не я разбирал. Хората бързали. Бързали, нахлупили бомбета и стиснали здраво кафевите си квадратни куфари, защото било късно и закъснявали за новогодишното празненство.
Първото, което видях бе една златна камбанка, окачена на връвчица за дървеното кепенче на прозорчето на информация.Зад камбанката се подаваше ръкавица, а още по - назад - две кръгли очи, малки и черни като на мишле, но толкова живи, че не можех да откъсна поглед от тях. После очите се скриха, подадоха се зад ъгъла на информационната будка, кацнали весело върху усмихнато червендалесто лице. Ръкавицата също се появи, помаха ми и посегна към камбанката на кепенчето.
- Добре дошла в нашия свят. Сигурно още си нямаш име, но си имаш подарък - заповядай!
Мама бе посегнала с немощни пръсти към ръкавицата, бе взела малката златна камбанка и бе направила опит да се подвигне и да благодари с безброй поклони за хубавия подарък.
- Стой, стой, не ставай бедна жено! Ето ти чаша топъл чай, лежи тук и чакай. Ще повикам табиб.
Силният глас на поемащите към планината локомотиви ме бе стреснал и аз гръмко заплаках, толкова гръмко, че удавена в сълзи пропуснах да видя как грижовна ръка поема майка ми, качва я в писан файтон с конски впряг и тръгваме към голямата къща на кръглите очи.
Живях в тази къща цели дванадесет години. Пъстрите и персийски килими, окачени по колоните и стените проблясваха с лъскави копринени реси и ме унасяха в нежен, омаен сън; кристалните полилеи искряха като коронки на невидими нимфи, а огромните френски прозорци разтваряха пътечка към един чуден, цветен кът, където майка ми пееше под нацъфтелите рози и орхидеи. Това бе зимната градина на кръглите очи и бе любимо място за почивка.
Ръкавицата ме научи на неговия език, защото непрекъснато бърбореше на него. Наричаше го крапар и казваше, че отдавна никой не го ползва, така както ние отдавна не ползваме всичко онова, което сме. Научи ме и на езика на големия град, в който хората говореха неразбираемо за майка ми - език на стиховете и поезията. И накрая научих майчиният си език - езикът на златната камбанка, с която ежегодно украсявахме цъфналите бадемови дръвчета и разклащахме, за да зазвъни и да отброи 108 пъти стъпките на доброто. В новогодишните нощи мама привързваше на лицето си прозирен воал и поставяше белите си пръсти на устните, за да мълчи и да не изрече и дума, която да прогони вълшебството на настъпващия изгрев.После разчупваше малка оризова питка, а кръглите очи донасяше кана от скъпоценното пенливо вино, което като магьосник правеше сам в безкрайните изби на голямата си къща и всички заедно запявахме - всеки на своя език - песничка на надеждата.
Когато празникът отминеше и настъпеше денят, всички се усмихваха. Мама забождаше в дългите си коси крехък бадемов цвят, кръглите очи откачаше бастуна от закачалката в дрешника и под ръка тръгваха на разходка по дългата алея на въздишките, където пухкави кученца припкаха подир господарките си с пищни рокли, бомбетата се накланяха чак до земята, за да вдигнат дантелена кърпичка и продавачите на балони и захарен шербет подвикваха към големия град, че е време за празник. В този ден аз оставах вкъщи, близо до големите френски прозорци със златната камбанка в ръце. Не тъгувах, защото задвижех ли я, пред мен на минутата се явяваше красив източен принц с дълга черна коса и бадемови очи, готов да разсече всички страхове на самотата с дългия си меч. После до прозореца приближаваше кварталния баклаваджия и ми оставяше вкусни ябълки, запечени с карамел, а госпожата от съседната къща пускаше зайчетата от клетката им в моята градина и всички заедно облизвахме захаросани пръсти. Към обяд от небето се спускаше и огнената опашка на изгревния дракон, помахваше три пъти и пред очите ми се завъртаха безброй картини от красиви приказки. А надвечер, когато мама и кръглите очи се прибираха, зачервени и с греещи от зимния хлад страни, оставяха на масичката в антрето безбройните лъскави кутии с подаръци, дочувах как ме викат: Сая, къде си, Нун, ела, защото изгревът още не си е отишъл.
Дванадесет години аз опитвах да отвърна на този нежен зов за обич, протягах ръка, помахвах към тях и исках да ме видят, да ме чуят и прегърнат, но неусетно се размивах сред ефирните сенки на спомените им, всеки един скъпоценен и топъл,тихичко приютен до сърцето. Кръглите очи притваряше клепачи, отпуснат в голямото си кожено кресло с чаша димящ коняк и се пренасяше в голямата златарска работилница на дядо си - старият арменски златар, стиснал с око кръгло увеличително стъкло и почукващ по грапаво късче самородно сребро. Мама намяташе своя прозирен воал, донесен чак от страната на изгряващото слънце, спускаше тъжни ресници, изуваше обувки и неусетно се завърташе в танц с цветята в градината, така, сякаш бе стъпила на меката зелена трева в дворчето на бабината си къща, сгушена между нацъфтели череши и вишни.
В тези моменти разбирах, защо ме наричаха с две имена, всеки по своему. И колко бе невъзможно да ги докосна. Обичните ми те, най - близката искрица светлина в малкия ми тъмен свят. После разсипвах очи по замръзналите лехи с репички и къна на двора, плисвах сърце до фитилчето в малкия стенен фенер и увисвах на махалото на големия стенен часовник, същия, като онзи, който отброяваше заминаващите новогодишни локомотиви. Беше ми тъжно. Но знаех, че времето почти е настъпило. Още само ден, и новогодишният изгрев ще озари за тринадесети път съюзът им и те ще ме видят.
Едва дочаках да настъпи нощта. Когато сияйната Цариградска омара спусна воал от невидими снежинки и заискри празнично над света, мама стана, отиде тихо до сандъка в градината и го отвори. Извади дрипавата сива рокля, с която бе облечена в онази първа новогодишна нощ, когато слезе от купето на танцьорите. Застана пред огледалото, облече я и горчиво заплака. Кръглите очи бе свит зад вратата и мачкаше ръкавиците си.
- Настъпи ли денят, мила?
- Да, скъпи.
Двамата се прегърнаха, взеха красива картонена кутия с надпис Сая Нун на капака, поставиха вътре златната камбанка, целунаха я и потънаха в зимната нощ.
На сутринта, когато огненият дракон плясна с опашка над пъстрия човешки свят и златните му люспи припламнаха в кандилцата на домашните фенери из целия град, махалото на часовника, окачен на стената над информация на старата градска гара прозвънна с гласа на мъничката златна камбанка. Сая и Нун зазвучаха като песен, която напомняше Сън, а от заледените релси се откъсна първият снежен локомотив за годината и пое на Изток.
- Ако искаме обичта за себе си, трябва да върнем изгрева на изгрева... - прошепна мама и се сви в прегръдката на кръглите очи. Предният ден бяха научили новината, че ще имат детенце. И щеше да бъде с копринено уханни, златни косици.

_______

Сая и Нун са японското и арменското название на думата Обич.