22.09.17 г.

Приказка от Анталийския бряг

Градът от снощи е смълчан.
Пенливите му водопади -
разплетени досущ коси на стара Торос планина -
порозовели с есента горят като лъчиста клада,
и скрити в капчици мъгла
разказват приказка една.
Живяла някога девойка, красива като лунно цвете,
на крайчеца на този бряг, съвсем сама, сред тишина.
Тя нямала очи, уви, но шепнели и ветровете
как се разпуква всеки ден една зора по ранина.
Тя нямала дори гласец, за да запее към вълните.
Обикнал я един ифрит, отнел и всички сетива.
И тъй безмълвно се редели за нея нощите и дните,
сред непрогледна тъмнина, неназовима при това.
Не знаела тя що е радост, и не познавала тъгата.
Ифритът идвал всяка нощ и доближавал я едва.
От тъмния му, огнен дъх край нея сипело се злато
и засиявало навред - редяла хорската мълва.
Дочул един дервиш за нея и слязъл чак от планината.
"Донесъл съм ти дъще знак, любов е твоята съдба."
Извадил тънък розов шип и я одраскал по ръката,
а там разцъфнала след миг омайна, приказна везба.
Потекла бавната и кръв. Покапала след ветровете.
Събрал дервишът капки две, помазал слепите очи.
Една до устните допрял, а друга капнал до сърцето,
където плътна пустота от векове и дни кънти.
Дочул ифритът звук незнаен. Едва дочакал тъмнината.
И долетял на своя бряг, разпръснал огнени следи.
А в драскотината в дланта покапало пенливо злато
и прогорило същността на безсетивното преди.
И тъкмо пуквала зора. Пронизала с лъчи сърцето.
Повела зрящата душа към каменната висина,
и в този миг един ифрит избухнал огнено, където
две бели длани се размили в искряща, утринна роса.
Дали сте чували, незнайни, как песента и се разлива?
За тайнствената и везба, кървяща само в ранина.
Разказва Торос за една погубена любов, горчива
новородила се от утро и озарена в светлина.