С благоуханния нектар на синевата една ръчица ми забърка чай, посипа от прашинките на вятъра довел дъха на портокалов рай до малкия прозорец на деня ми потрепващ от снежинкови пантофки и с лебедов покой покри света ми.
Почти като принцеса на Прокофиев пристъпих към небесните фенери запалени от бялата луна, понечих огънче да си намеря а се намерих в приказка една където пътищата бяха панделки а домовете - мънички камбанки по шапчиците на красиви ангели. А краля (ах, каква, каква осанка...) с обувки облачета, не като големите (от обущаря, таткото на Буратино) ги нося аз, и тежки, и студени... и с тях не мога даже да премина през този град, изпълнен с аромати и да докосна светлия му трон... Протегнах към лицето му ръката си и от сърцето ми се запромъква стон защото с всяка стъпка ставах друга, все по-прозрачна, с ириси от злато. А нямах, нямах никакви заслуги... за да остана в този чуден град където улиците са копринени и домовете - ангелски крилца... и възрастта на пръсти е заминала за да останат всички тук деца и да рисуват кукли по паважите а после да ги водят под ръка като добре облечени небесни пажове... Къде ме водят в този миг, сега усмивките на краля, и ръцете му, как музиката ме доведе тук... "Върви и забрави" кънти в сърцето ми един кристален, изворен капчук и песента му ме рисува - точица в безкрайното вълшебство на дъгата зашила в прелестта си двете копченца - към изхода и входа на цветята му.
И ето ме - аз имам си родина, която бях изгубила незнайно, и повече не искам да замина. Ще си стоя при татко, тук, на тайничко и ще разпръсвам с него към земята обсипана с нещастни песъчинки несвършващата купчинка от златни, божествени и светлички прашинки. И ако много искам да се върна, за да се видя с близките ми хора, и топличко да ги прегърна, и за промените да поговорим, ще сляза със снежинкови пантофки, и с лебедов покой ще затанцувам в ръце със музиката на Прокофиев, която вече дишам, не сънувам...
