22.05.11 г.

Залезна песен



Унесена в прегръдка на вълна, сънува, че дочакала е Слънцето копнееща за огнен жар Луна...В очите и солената целувка на морска нимфа, приказка разказва...за древни, отболели времена...

По кея стар на бряг един, забравен, вървяло малко, хубаво момиче. В ръцете му гардении цъфтели, в косите му - хибискуси закичени. Гласа и се понасял над морето, приспивал с обич тъжните рибари, за нея се разтваряло небето, земята и шептяла друми стари. Била тя приказна, добра и мила, и влюбена в сиянието бяло на пурпурната, лъчезарна свила, родена в Залеза, в сърце му разтуптяно. За нея той извайвал всяка вечер все по - красиви и блестящи краски. Обсипвал я с любов и със закрила, погалвал я с вълшебна, тиха ласка. Били щастливи, истински щастливи, танцували под звездната омая, в очите и - пленително красиви, потъвал и притихвал даже Рая. А Бог ги благославял със усмивка, и пускал във сърцата пеперуди.
Но денем тя мълчала. Мълчаливка. И сърчицето и забивало до лудо, настъпи ли часа за кея.
А имало в страната и разбойник, и влюбен бил до болка в нея. В тъмата я преследвал морно, и искал песента и да немее. Или да пее като птичка малка, затворена в двореца му от злато. И да блести за него само, да му краси с очите си палата.
В нощта на слънчевото затъмнение останал Залеза в покоите си тъмни. А тя отправила се пак към кея, запяла му, при нея да се върне. Разбойникът, покрил се с черна роба, препасал нож, причаквал я в тъмата. Решен бил - ще я има в гроба, щом не пристъпва пееща в палата. Пробляснала насочена камата, девичето сърце пробола в мрака. Очите си притиснала Луната, не искала смъртта и да дочака. Попадали хибискусите бели, притискали раненото момиче, с кръвта и в този миг поаленели, и в днешно време алени се кичат. А тя...запяла свойта тъжна песен, за Залеза, за огнените ласки, за любовта им истинска, чудесна, за кървавите, пурпурните краски. И паднала прекършена в морето, погълнала я кипналата пяна. Затворило се в този миг небето. Земята замълчала извървяна. Притихнали и морските сирени, разтворили очите си за нея. Погълнали сълзите им солени момичето, що пеело на кея. А Залеза заплакал тъй горчиво, че само миг оставал над земята, и после в тъмнината се присвивал, в сърцето си я скривал - с обич свята.
И само тъжните рибари подемат вечер тихата и песен. И от водите на морето старо косите и изтеглят - дар небесен. И спомена за нея нощем плува в сълзите на вълшебните русалки. Заплуваш ли - и ти ще го усетиш...Солта е песента в сърцето малко.