Гальовна топлинка
от истинни лъчи
и звезден път сред хиляди
светулки
да поведат любимите очи
към смисъла на идното.
Една камбулка, тъй мъничка и нежна в утринта на своята орисана от зрънце, потънала в очакване следа челце повдигна, за да вдъхне слънце. Крачето и - под топлата земя, листиците танцуваха със трепет, сърцето - не познаваше тъма, очичките... като звездички светят.
До нея залез огнен се поспря и до крачето и пашкул положи.
- Пази го, пеперуда е това, ще се събуди утре. Сам не може... Нощта е страшна, ще му е студено, завий го с твоето листо зелено.
- Кога за полета си той ще е готов?
- Когато го изпълниш със любов.
Притихна с обич мъничкото цвете, пашкулчето погали със сърцето, обви с листенца топчето коприна и чак до сутринта му пя приспивно. Опази го от нощната прохлада и крясъците сови. Да не страда. А на разсъмване, когато заваля главичка сведе, къщичка му стори, и го запази сухичко така за слънчевите, негови простори. Росица в пъпчицата му събра, да не жадува в старата гора.
Усмихнато бе утрото в деня на пеперудената първа песен. Разпукна се пашкулчето едва, разви копринената нишка лесно, подаде любопитно две очета и ги намръщи в миг:
- Така е светло! А ти какво си, толкова си кално, и много мокро - и проплака жално - не ме докосвай, ще ме загрозиш. И сигурно не знаеш да летиш!
Измъкна се пълзейки от яйцето, на слънцето напече си нослето. И топлинката с него стори чудо - за миг превърна го на пеперуда. Разпери пъстроцветните крилца и както всички палави деца политна да целуне светлината.
Камбулката, окаляна, горката, със натежали мокри листица помаха му за сбогом от земята и тихичко отрони си сълза. Положи уморената главичка до малките, зелените тревички и слънчев лъч в сърцето си пропусна. Чудесна пеперуда я напусна, но имаше си ново, малко зрънце, и светлина, и обичливо слънце, и щеше да дари живот един.
Сега да кажем заедно Амин, а ти заспивай, палаво човече, защото приказката свърши вече. И твоят сън ще пази малко цвете, разцъфнало на мама във сърцето.
