Ела, седни край огъня до мен.
Така е тиха вечерта в заката си...
Ще ти разкажа за един отминал ден,
докоснал вечността със красотата си.
Преди безкрайно много светове, когато още нямало усмивки, по белите, далечни брегове живеела русалка, мълчаливка. Не знаела човешката ни реч. Говорели очите и безмълвно. В покоите на тихата всевечност до люлката и в ароматни кълнове едно уханно цвете всеки миг за нея претворявало надежда, да зърне онзи светъл, нежен лик, наречен Истина. И тя поглеждала... с най-скритото от сърчицето си, с най - пламенния си копнеж...
И светлинка прорязвала в небето си. И слизал в нея белия кортеж от тихото неназовимо, докосващо пречистите сърца. И вливал малки капчици незрими, и спускал по ръцете и перца...
А тя прегръщала от красотата уханието светло в този танц, за да разпръсне после по земята искрици истина, и светлина, и шанс...
Нататък знаеш. Принца не успял. Сърцето му при хората остана. Все тъй красив, тъй пламенен и бял, превърна сърчицето и във рана. И в тази рана светлото небе от неговия сън, така човешки прелива неживени светове, и пренарежда болката и грешките. И не е бяла пяна в този миг. Така разказват, но живее, зная. Изпълва го с безмълвния светлик на своята разлистена омая в градината му, с розовите клонки. До замъка, изваян от ръце. Тя грее там, и не, не е прогонена от неговото търсещо сърце. Ще го събуди някога тъгата, с докосваща ресниците любов, за да прелее себе си в цветята, танцуващи единно в Благослов. И в онзи миг, когато раздели се от толкова човешкото начало, ще я докосне, бяла и орисана, в една безкрайна, неделима цялост.
За всеки принц, изгубен на земята
русалка са дарили небесата.
