Рибарю, плачеш ли...
В дълбоките му бръчки
солени пръски свили са гнезда...
а пръстите...- изкостенели съчки
прегърнали са тежко старостта...
в косите ветрове от север вият -
каменоделно ваящи тъга,
очите му... два океана сини...
сърцето - свещ, покапала нега.
А пясъка нашепва му гальовно
с отминалите стъпки на сирени,
кънтящ в скалите,
спомена за родна
богата
уловна
и на късмет родена
изпълнена Никулденска придан...
Трапезата, в самотния му стан,
в палатката от спомени горчиви
с пенливо вино ще гощава сам,
и сам бокала тежък ще разбива
в наздравица за светлия Свети...
А устните нашепваха - "Прости...
върни ме на прибоя и вълните
брега ти ми тежи, и ме боли...
ранен от горест по брега се скитам..."
И ронейки годините печал
редейки дните в лунната позлата
изсичаше и ореола бял...
за своя път, оставен на земята.
