Живял е някога един султан. Палата му - прекрасен и богат, изпълнен с красота и изобилие, огромен като цял султански град, намирало се даже мляко пилешко... И бил щастлив със своите блага, не знаел що е горест или мъка, била хазната му като река, препълнена и сита. Несполука
не стигала до неговия храм на гордост и доволствия човешки. Царувал преблажен, и сит, и сам. И не познавал съвест, или грешка.
Веднъж със свитата си, пременен, излязъл да нагледа си раята, и обикалял цял предълъг ден по уличките, къщите, селцата. И всиде го натискала умора и срещал глад, и бедност, немотия... Поглеждали го праведните хора, вода предлагали, да си отпие ако го жажда силна уморява. Затъжил се, поспирайки тъдява. Не знаел що да стори, да помогне. Чия ли орисия да оправя, чия ли немотия да насмогне...
И в миг... дочул в далечината радост. От нейде глъч и смях се разпилели. „О, значи има нейде тук и благост” и се запътил мълком да погледне... И що да види – срутена къщурка, без покрив здрав, без стълби, без чардаци. Без пенджери, без стълбник прав, и даже изглеждало че нямат и петаче. А вътре смях, като проливен дъжд. Присвило се сърцето на султана. И към палата тръгнал изведнъж, да разбере не рачил, не останал. Но през нощта без сън въртял се той. „Не може тъй, аз да не знам – не бива”. В покоите си нямал миг покой. Какво е туй, що бедните разсмива.
Проводил си везира сутринта да иде до бедняшката колиба, и дар изпратил, две торби храна, и вино, плодове и бяла риба. Зачакал да се върне с вест от там, и сладко си посмърквал наргилето, в палата си просторен и голям. И се завърнал пратеникът... ето...
- Султане мой, донесох вест голяма. Щастливи селяни са, грешка няма. От сутринта до късен здрач играят със топка златна. Рекоха, не зная.
- Как тъй със топка, даже била златна? От туй ли са щастливи?
- Вероятно.
Замислил се султанът и поръчал на него да направят топка златна, да види що за радост и сполучие ще донесе в палата му. И вярно, прекрасна му се сторила, и светла, изписана красиво с имената на негово светейшество навред. Но тежичка била му, пущината. Заметнал дваж и триж към свойта свита, и чакал да залее смях палата. Нападали войниците превити, натръшкали се мълком на земята. Попарила го мъка първи път, за що послушал приказката селска. И наредил онез да доведат, що топката измислили нощеска.
Пристигнали изплашени в сарая. Не знаели защо ги вика.
- Не сторили сме лошо, господарю... не сме крадци, не сме убили никой...
- Изрекли сте лъжа, за златна топка. Играли сте я до зори. И аз поръчах си от тази клопка и войните ми много ги боли.
Замислил се човекът от селата. И в миг прозрял защо е тук сега.
- Ний нямали сме топка от позлата. От друго сме се радвали така. В дома ни се роди детенце мило, и ден и нощ ни радва и усмихва. И ако много весели сме били, знай, детската гълчава не затихва. И всеки миг изпълва ни сърцата и радва домове и сиромаси. И радостта ни чиста е позлата, и от тъга и пакости ни пази.
Разбрал султанът грешката голяма. Повярвал на човека от селата, че в детските очи измама няма и че е дар туй истинското злато. И дал му половината султанство, да разпорежда и да пази всеки, познал смеха от чудното му странство. И да го пази вярно, и навеки.
