Има само един момент в денонощието, когато небесата се разтварят, за да сторят път за светлината на другото слънце. Кратко мигновение, в което пластовете мъгла се разместват и пропускат другата светлина. Случва се точно преди изгрев, когато висините потъват в червено и виолетово. Ако си там и уловиш в зениците си танца на лъчите от видимото, с тях ще навлязат в сърцето ти и другите, невидимите. И повече никога няма да има тъга...
- Хайде, качвай се.
- Но...
Лили прихвана бонбонената си шапчица да не отлети и с ръчичка обгърна вратлето на новото си другарче. Полетяха над разпенените вълни. Нощем морето винаги беше сърдито, бумтеше и хвърляше нависоко огромните си вълни и тя не смееше да диша от страх. Малките и крачета висяха безжизнени надолу и докосваха водата. Взираше се в тъмното но колкото и да гледаше, не виждаше никаква фея.
- Ще я видиш точно преди изгрев, но трябва добре да гледаш, иначе ще я изпуснем.
- Но феите са невидими.
- Затвори си очите и опитай пак, слънцето вече се е събудило. Скоро ще те погали.
Момиченцето затвори очи и стисна по-здраво шията на птичето. То се издигна и закръжи над водата. Първият слънчев лъч проби с усмивка непрогледния мрак и над морето се разля прекрасна многоцветна светлина.
Малкия лебед свърна към брега и кацна на пясъка.
- И днес не се получи...
- Защото се страхуваш.
- Ще дойдеш ли отново?
- Ще идвам до тогава, докато се научиш да виждаш в мрака.
Подпря детето със силните си криле и я бутна в количката. Тя се намести и му помаха за сбогом. Постави ръчички на колелата и пое към дома.
Едва зазоряваше. Поспря в градинката отпред и тъжно сведе очи. Никога нямаше да намери своята фея.
„ Откажи се, твоето сърце е заспало вековен сън” – довяваше вятъра смеха на едрите олеандрови цветове. „ Не ги слушай, търси...” – шептеше нежния лилиум. Лили поклати глава и подкара количката към стаята си. Беше уморена, много уморена. Зарови лице в завивките и заспа.
Вечерта черния лебед не дойде. Не дойде и на следващата сутрин, и на по-следващата. Занизаха се тъжни дни, изпълнени с очакване и неописуема болка. Сърцето и заслабваше с всяка изминала минута, едва успяваше да дотъркаля количката си до брега и да погледа вълните. Вече не се надяваше да намери своята фея, която да я излекува.
Една нощ не можа да заспи, колкото и да опитваше да си представя красиви картини. Отчаяние изпълваше очите и, ръчичките стискаха възглавницата и страх полазваше като смъртоносен паяк по гърдите и. Отметна завивките и стана.
„Неподвижният ми живот нищо не може да накара да затанцува. Онези, които имат всичко, не знаят, как аз имам само теб, моя малка мъждукаща надежда...” шепнеше момиченцето, докато се придвижваше към заспалите розови храсти в края на алеята. На слабата лунна светлина не виждаше много, едва се придвижваше. Погледна нагоре и между облаците съзря тъмните криле на своя приятел. Лебеда грациозно се спусна до нея. Беше порастнал. Имаше красива дълга шия и дълбоки очи. Обгърна я с криле и погали главицата и.
- Време е, скоро зората ще покълне в уютната мекота на облаците – тези пухкави небесни цветя. Трябва да намериш своята фея.
- Не знам къде да я търся. Тя не идва, не иска да ме спаси.
Не мога да ходя, за да отида при нея.
- Вървенето не е само в повдигането на крака, Лили. Също и в спускането е.
- Нямам нищо, което да и дам, за да ме приеме.
- Дай и всичко свое, нека те освободи от него като от тежък товар и да те дари със себе си.
Птицата се снижи пред момиченцето и зачака. Лили се повдигна на ръчички и седна на гърба и. Полетяха. Имаше нещо особено в полета им днес. След толкова полети, всичките безуспешни, този бе някак тържествено тъжен. Малкото и сърце се свиваше примирено, тя разбираше, че това е последната и разходка над морето. Днес и мрака имаше друг цвят. Носеше цвета на тишината. Дори луната мълчеше, притихнала пред раждането на зората - съвсем нова, каквато не я бе виждала никога преди, със сребърни пръсти и златна усмивка. Лили пусна птицата и протегна напред ръце. Първият лъч проблесна засрамено и заигра по водните пръски. Лебеда бе свел главица и летеше ниско над водата. Нежната слънчева светлина докосваше капчиците, обгръщаше ги гальовно и им даряваше друга светлина, сякаш покълнала от сърцето и. Заиграваха в хиляди цветове, а между тях искряха усмивки и обич. Политаха нагоре, докосваха ръцете и страните и и се търкаляха на всички посоки. Хладните им целувки я изпълниха с трепет. И изведнъж се случи чудо. Една от тях застана точно до сърцето и, затрептя и го разтвори. От него с песен се издигна красива, ефирна фея. Тя държеше мъничко кристално сърчице и го целуна. Лили не можеше да откъсне очи от красивия му блясък. Видя как се завърта и извира цветове и картини. Съзря истината между тях, улови я с очи и я погълна. Феята постави кристалното сърчице на мястото на нейното и я прегърна.
- Пази цветовете му... нека никога не угасва...
- Ще ги пазя... – промълви едва и притисна длани до тупкащото мъниче в гърдите си.
- В просъница детето вижда своята майка, в предутринния здрач, а после заспива отново. Заспивай, мое малко дете...
Феята се разтвори между водните капки така ефирно, както се бе появила. Лили още стискаше ръце върху гърдите си и не смееше да помръдне. Черната птица бе застинала неподвижно над водата като статуя. Един безкраен миг стояха така а после лебеда раздвижи криле и се издигна към слънцето.
На сутринта селяните намериха захвърлената инвалидна количка. До нея блестеше малко кристално топче. Не бяха виждали такова, не приличаше на нито една от перлите, дарове на морето. Някой го взе и го отнесе да го показва. От ръка на ръка то угасна, загуби блясъка си. Вече дори не се знае къде е. Но ти ги разпитай, може някой да помни, и да ти прошепне... Защото то лекува и най-смъртоносната болест, моя мъничка Емили...
