Те бяха неразделни. Живееха по кристалните пръски на един планински извор и имаха общо сърчице. Бяха толкова мънички, че когато сърчицето им тупкаше от радост целите подскачаха. Бяха невидими и ефирни като полъха на Южняка, а от тежката въздишка на Балкана понякога добиваха контури и тогава можеха да яхнат весело водно конче или мъничка птичка и да полетят из висините на необятното разноцветно небе. Понякога радостта им ги изтласкваше като с вълшебен фонтан нагоре, нагоре, чак до самото Слънце. Златните лъчи засияваха още по-ярко, сплитаха пръсти в мъничка люлка и ги люлееха докато не настъпеше часа на сребърната нощ. И усмихнати потъваха в безкрая на Живия извор. Луната целуваше пухкавите им бузки, завиваше ги с дантела от лунен прашец и напяваше с майчината любов на Вселената.
Живееха си така прекрасно докато един ден не се случи нещо ужасно. Изведнъж притъмня и над вълшебната им гора се спусна гъста мъгла. Иззад планините задуха Северняк и смрази сърчицето им. Скриха се под едно листо и затрептяха от страх. Нещо се случваше, никога не бяха виждали толкова много студ. Пукота на скършени клонки и топуркането на множество изплашени крачета не спираше а писъка на ранената гора барабанеше като с чук по нежните им сетива. Извора беше изчезнал безследно, сякаш никога не бе бил там. Вече нямаха дом където да се скрият. Когато бурята утихна подоха нослета навън да погледнат. Пред тях се разкри невиждана гледка. Цялата гора сияеше в пурпурни пламъци. Дърветата се бяха отдръпнали и снижили а между тях се виеше огнен път. Къдреше се и издигаше нагоре като пламнала дъга а после отново се спускаше и изтичаше в неизвестна посока а от двете му страни гръмко поклащаха главички оранжеви камбанки.
- О, това е Дъгата!
- Не отивай там, това не е нашата Дъга...
- Тя е, тя е - изписка радостно той и се втурна към нея.
Не успя дори да види как другарчето и се озова на пътя и затанцува по него. А пътят сякаш това и чакаше - изви снага, обгърна малкия си пътник и го повдигна нагоре, а после го спусна като по пързалка. Той се смееше и пляскаше радостно с ръчички защото вече се виждаха и не бе невидим. Забърза в алената посока и се скри от очите и.
Тя дълго се взира след него а в гърдите и разлистваше остри стръкове една непозната, неописуема болка, свиваше я и я гърчеше с бодливи спазми. Огледа се изплашено и пристъпи към огнената дъга.
- Къде сиииии... чуваш ли мееееее... - проточи гласче, но вика и потъна и забълбука в лепкавата материя на пътя. А той вече се къдреше нагоре-надолу и започваше да прилича на стълба.
- Ти отне другарчето ми, върни ми гоооо - опита да извика отново но не чу дори собствения си глас.
Беше безсмислено. Трябваше да тръгне след него. Стъпи на първото стъпало и се огледа. Имаше нещо нередно в тази толкова червена стълба. Но ще я изкачи. И забърза нагоре. Слизаше и се качваше много дълго, почти една цяла вечност. После изведнъж стъпалата тръгваха настрани а тя не знаеше изкачва ли ги или слиза, но продължаваше, решена да открие сърчицето си. И изведнъж пътят и свърши. Стоеше вцепенена на ръба на голям трамплин и едва пазеше равновесие. Заслуша се. Отнякъде долетя странен звук... не знаеше какво е, приличаше на скимтене, а после се усили и зарева с пълно гърло. Беше бебе. Едно бебе плачеше неутешимо, някъде там в бездната под нейния трамплин. Без да губи повече време се залюля върху него и скочи. Стискаше здраво очи от страх а падането нямаше край. После изведнъж я завъртя нагоре и настрани, нещо я притисна и стегна, едва дишаше. Беше тъмно, непрогледен мрак изпълваше стихията, в която бе попаднала. Все още падаше когато започна да различава ръцете си, после крачетата, разбра, че от някъде прониква светлина и се зарадва. И още почти сляпа падна в нещо кръгло, тясно и меко, което я притисна силно и я изтласка под силна и болезнена светлина. Стисна очи от болка и проплака тихичко и отчаяно в сърцето си...
- Момиченце е, да ви е честито! - Нечии студени ръце я повдигнаха грубо и какво последва не успя да запомни. Знаеше само че е студено, мъртво и страшно в новия свят, в който бе попаднала, за да намери своето другарче. Опита да заплаче, но нямаше глас. Опита да извика, но дори стон не се отдели от тъничките и устни. И забрави.
...
След много години, в един малък град с павирани улици в едно малко кафене на брега на една река, мълчаливо тъжно момиче седеше и мачкаше ръкавици в ръцете си. Не пиеше нищо, само загръщаше палтото си от време на време и гледаше сивите си обувки. Една златна къдрица се бе измъкнала под сивата баретка и игриво даряваше цвят на лицето и. Защото беше безмълвна и безцветна. И никой никога не я забелязваше.
- Госпожице, погледнете... - келнера се бе приближил и сочеше нещо в края на градината, под розовите храсти. Първо загледа тях, едва бяха разтворили нежни пъпки под плахите слънчеви лъчи. И после го видя. Ръцете му бяха сиви, като нейните, но той ги протегна и от тях покълна красиво цвете от водни пръски, заизви се и се обля във всички цветове на дъгата. Около него имаше множество разхвърлени листове с необичайни рисунки, изобразяващи някаква странна гора, толкова зелена и жива.
Усмихна му се, защото го позна. Доближи и го прегърна. Очите им отрониха две топли сълзи, които се сляха и запулсираха в усмивката на водното цвете...
