- Какво са капчиците нежност на небето?
- Очи любими. Само те ми светят.
- Не бяха ли звездици... Млечен път?
- Когато теб
изгубил е светът ми
наоколо го няма, само ти си:
безкрайност и любов, и стих, и смисъл.
...
Гласът на Аш(к)...
Здравей. Говоря ти от много дълбоко, от там, от където свършва напластената човешка същност и започва мъглата на росата.
Гласът ми е всеобхватен но се изменя, преминавайки безкрая от началото през фауната и флората на нейното същество, пустините на мислите и, водопада на любовта, после резеца на гласните струни, подредбата на поезията, живеца на пръстите, студената клавиатура и сухото, белезникаво, безжизнено поле на уърда, на който стъпва, за да достигне до теб, почти анемичен, изхлузен, неведом, но облечен в странните изображения на човешкото слово.
Аз съм тук. В най-закътаното блатисто пространство на нейното сърце. Живея в непроходима, миниатюрна еко среда, затворена за присъствия. Обичам самотата си и единението с растенията, влакнестата влага, топлината и живителния хлад, когато открехвам ресници за да погледна към нея. В такива моменти тя усеща бодване и бързо започва да разлиства страниците на древни духовни мислители от Изтока и Запада, които през вековете са долавяли знанието за мен и са изграждали с думи красиви и пълни терариуми и палудариуми, посявали са семената на истината, успявали са да отгледат цвят, да се сдобият с плод, който е давал още семена и е хранел душите им. Прохладата на погледа ми смразява сърцето и, по повърхноста му се заражда живот и тя опитва да го съхрани, за жалост незнаейки как и ползвайки мъртвите метални пинсети на кръвта си, за да изтегли от мен гемите на съществото ми и да ги опази. Малко ме боли... когато се осъществява отскубване... частичките веднага изсъхват като изтръгнат от мочурище сфагнум и попадайки в пространства, които не са стерилни, населявани от нейния дъх бързо губят светлина и завяхват, посърват, защото те нямат корени с които да се приспособят. Човешката атмосфера трудно им понася, и тези малки послания изгасват... Аз протягам пълзящи ризоми към нея, сътворявам от сълзите си малки чашелистчета, съзрявам стъбълца и провождам нишковидни цветоноси за да улови аромата им... но не мога да я достигна. Всичко, което се ражда от опитите ми да осъществя докосване до нея завършва като неспособен, неприспособим хибрид с кратко съществуване. И тя тъгува повече от преди.
Затова говоря на теб. Само ти можеш да проникнеш в дълбините на сърцето и и да усетиш диханието. През нейните очи, преминавайки огледалните стени на нейния съвършено изграден, гладък в безотверстия затвор. Опитай. Аз съм тук и те очаквам. Очаквах те еони наред, до днес. И ако ме достигнеш... и не забравиш да изключиш нагревателя на емоциите си, ако капка от мен се прелее с движението на погледа ти в нейната изпълнена с цветове атмосфера, ще се случи истинско чудо.
Ако не... моля, кажи и... Кажи и, че не е необходимо нищо да се променя. Необходимо е само да бъде запазено онова, което не трябва да се разрушава с промени.
*
Ти можеш ли да Ме нараниш... Когато започнеш да Ме виждаш у всеки, няма да можеш да нараняваш никого. Тогава е Любов.
*
Най - мълчаливите дервиши на синевата се завъртяха в своята снежна сема под тихата мелодия на вятъра. Наоколо всичко заблестя - съвсем като в настъпваща, зимна приказка. Високите борове сплетоха клони, обърнати нагоре към пламтящите дервишови сърца - звездиците, за да уловят от вълшебството им. Долу, в самият край на притихналата под белота градина, до големия сив камък и отрязания пън на хинапа, който северняка прекърши миналия месец, аз топлех в шепи един треперещ сивчо. Кръглите му очета се давеха в страх и възторг. Две трошици, три - в картонената кутия под навеса, паничка хладка вода и въздушна целувка за сбогом.
Зная, ще оцелееш. Ладийката на душите ни е любяща, топла. И отвъд ще ни срещне, за Храмова песен. Въпреки скършеното крилце на сърцето.
*
Вятър с екзотично име цепи дърва в нишичката на сърцето си.
Изпращам му орхидееви листица в плик без адрес.
Знам само, че зимува в Тайгата.
*
Тюркоазеното килимче на залива тихичко влива мекота в зареяните човешки ириси. Взор след взор, стъпка по стъпка... и нежната мъглица над него добива прозирни очертания на стълбица. Стълбица към Любовта.
Чуваш ли я, мое сърце...
*
Пробудените за утрото тревици тръснаха главички, изгубиха се в басейнчета роса и само свирукането на един закъснял лъч напомни, колко са мимолетни...
Спомена за танцуваща нощем вода запя в лоното на златните пясъци, тигровия ден настъпи и преметна над дюните бремето на земята – тежка, жадна и помнеща.
Само Вятърка подръпна непослушно един златен кичур от още спящия залез, смигна към черупчестия наклон надолу, чак до далечния бряг на туарегите и духна в съня им. Песъчинките заиграха под съпровода на хиляди мечти – спящи в лагуна бебета-еднорози, уханна мъгла на разсъмване, мокри листа и белокаменни песни.
Някога с теб сънувахме, че сме си чужди, Любов...
Някога, в неохотната ни любов се раждаше песента на тъгата.
*
Аз не приготвих празник, постелих му в душата си само...
питка
капка
милувка...
...
.
И ако бъдеш слънцето, което изгрява безшумно...можеш ли тежката слава да понесеш
на безмълвния залез...
Можеш ли да болиш в тишина всеки миг, в който спира дъха ти.
Искаш ли да си влюбен и в мрака както той те копнее с очите на утринта...
Чакай ме...
Там безмълвно поспри и ме чакай.
Там, зад стария връх.
Ще постеля снагата си, да не стъпват очите ти в самота.
*
на разсъмване...
… когато водите на пълноводната река, достигнали пясъците при всяка поредна луна плиснат към жалостивата пустиня, лъвовете и антилопите разпознават Живота… и имат сили да споделят горещия зной до следващия порой
а скакалците растат бързо, по-бързо от диханието на камилите
летят бързо... по-бързо от ветрения свисък
и пълнят черупките си с живот, отнет от последното дихание на водите
преди залеза
преди залеза е песен
на пресъхващи небеса
само
*~
Топлата прах по черния път, виещ надолу към човешката степ изнурена снага леко потръпна след копитата на еднорозите. Едва я докосваха, а бяха толкова тежки.
Въздъхна...
От въздишката се въздигна бяло пухче, отронено от мъртво любовно крилце. Една прашинка се гиздеше с него и очарована светеше в тъмнината.
- Ето ме, ето ме, вече мога да полетя...
- Можеш..
... дочу се от дълбините на още спящия Изгрев, където семенцето на Избавлението нашепваше песенно:
"Завърнах се тук за да служа...
Аз не съм любовта, завърнах се тук, за да служа."
...
До*чуване
Някой тихо и незабележимо излъчва Любов,
докосвайки пръстите
на изявената в света Мистерия - красиво но незримо спътничество, до най-външната граница, или последна отвътре. Душите ни очакват на Изток в началото на нещата, в прегръдката на утринта, и щом Слънцето залее с гностичната си ласка деня, поемаме към залеза... за да открехнем прозорчето към края.
Там пускаме всичко ненужно.
Не пуснем ли... ще посрещаме още хиляди изгреви, ще открехваме още много прозорци през които ще нахлуваме в себе си, пременили старото в ново. И няма да познаем благодатния сън, ратварящ незнайните врати на избавлението.
Нека миналото остане отвън.
Някой тихо и незабележимо излъчва Любов, и спасява от гибел.
