Ширин Шах

Вечерната прохлада спусна глас
край огъня, морето и камата ти.
Начена приказка една, за нас,
за самодивите и за земята им.
Свали червения си пояс днес
и я послушай, мъдра е, и тиха...
и по листата в стария ни лес
я запиши с очи, сърце и стихове.

По пясъчния бряг на този свят, обвита в дивните мъгли на мрака, с корона истинска, от старо злато и две зеници, винаги разплакани... живеела девойка с име Шах, с ресници, нежни като бриз печален, с кармени устни. А в душата - прах, от тежките окови изначални, притегнали девичите ръце, забити по скалата на палата, където мъничкото и сърце пленил бил Княза чер на тъмнината. Посрещала зората всеки ден и чудните лъчи като милувка лекували ранената и тлен, а залеза приспивал я с целувка. И щом затваряла очи в нощта морето я обвивало с вълнички и я понасяло над пустошта като незрима, малка, волна птичка. Тогава литвала към своя дом, където нейните сестри красиви живеели в света на гномите, на елфите и самодивите - невидима една гора, непроходима за човешка стъпка. И там, от малка брезова кора отпивала едничка глътка живителен, прохладен ел и се завръщала в света на Княза, където тегнели тъга и жмел, ненавист, и лъжа, омраза. Събирала сълзите си в една, дарена от морето раковина и после се превръщала в жена, а чистите сълзи - в пенливо вино. Разпускала коси и в рокля бяла от нежните мъгли на планината до тъмния си Княз до здрач седяла с ръце, окървавени от камата му. Приемала безгласно всяка жертва и всеки вой на черната му същност. И пеела... последната си клетва, в която е забравила завръщане.
От най - незнайни царства по света пристигали крале да я спасяват. Дори и от вълшебната гора един прекрасен принц я навестявал и молил да взриви света и лош и да я отведе в дома им чуден където сред богатство и разкош да си царуват без измами лунни. А тя седяла, все така сама и окована в своето местенце и тихо се усмихвала: "Нима... не виждат как от звяр почти в момченце макар и бавно, се превръща той... нима не я дочуват... любовта ми... "
Но само земноморския порой и вярвал. И оставал с нея... само.
И минали безкрайни векове. Отишли си земята и морето. Отишли си онези викове които и раздирали небето. Завинаги отишъл си света с оковите и нищетата. А на брега... тъй мъничка следа показва пътя им, към светлината.
Защото в нейното охлузено сърце за принцовете място няма. Защото истински са само две ръце познали болка, нищета, измама. Защото който мрака е познал единствен той ще види избавление, и който е в страдание живял, единствен той достига просветление.

Защо тъгуваш...
Не била момиче.
Не е била в окови на земята.
Сърцето ако истински обича
в недрата му се ражда Шах от святост.