25.11.13 г.

Мибби



"да, приказките съществуват.
В една от тях живея аз."

 rajsun

Сигурно сте чували за едно градче накрай света с малки, тесни сокачета, дето къщиците са толкова близо една до друга, като да са се прегърнали да се топлят в мразовит ден?
В един такъв ден, съвсем към края на пъстроликата есен, когато чудни багри бяха плиснали по градинките и дърветата, едно бедно момче се сви до дувара на новия дюкян на Ханджията и затвори очи от умора. От ранни зори до късен мрак то мъкнеше на гръб тежки чували със стока: калъпи рязан сапун и уханна вода от земите на Индия, портокали, дошли чак от бреговете на голямото южно море; розово масло и топове лъскава коприна от далечни Персийски тъкачници, маслини от подножието на Джуди и пазара в Багдат, и още много, много. Стоката идеше от далече с кораби, акустирали във водите на най - източния бряг на неговата страна. Там тъмнокожи момчета я прибираха по хангарите на богатите си стопани, пускаха в протритите си джобове по някоя медна монета и бързаха за веселбата в пристанищните ханове до заранта, а лизнеше ли слънцето мократа пяна на хоризонта - тръгваха обратно, та да я тварят в дисагите на камилите. Дълго пътуваха керваните през баири и познати и непознати земи докато стигнат Кешан - градчето, в което е и нашата приказка. С такъв един керван тук попадна и Мибби - момчето с матова кожа и странно име, което никой не можеше да изрече.
- Навярно майка му го е откраднала за срам на баща му и носи чуждоземско име. - мълвяха зли езици в пристанищния град, а бедният му баща се поболя и спомина от мъка. След него си отиде и майка му, с името му на уста, което беше Мюбди - едно от деведесетте и девет имена на Аллаха, име, което бе съкровената и молитва години наред, докато накрая Той не я чу и не я дари със син, да го кръсти на Него.
- Грехота е такова име да даваме на сина си, ханъм, Алла - Алла, как ти хрумна.
- Грехота е да не му го дадем, Бей. Мюбди ще се казва.
Баща му обаче се страхуваше и всеки път, запитаха ли го за името на сина му, отговаряше с половин уста, промрънкваше нещо неразбираемо и хората чуваха само Мибби. Остана си Мибби, за чудене и маене, защото по тези земи всички даваха на децата само избрани имена, имена, присъстващи в свещената книга Коран.
А Мибби растеше и не виждаше нищо странно в своето име. По - скоро забелязваше различната си кожа, много по - светла от тази на връстниците си, а и колкото повече растеше, кожата му повече изсветляваше,. Вече беше почти бяла и какаовия матов оттенък при свивките на лакътя и колянцето се бяха изгубили. Наравно с това изсветляваше и перчемът му - в годината на неговото възмъжаване подскачаше над веждата с цвят на зряла пшеница. Майка му тогава се усмихваше и го прегръщаше, а баща му бе взел голям кухненски нож и с един замах го бе отрязал.
Когато камилите на кервана, тръгнал напът рано напролет стигнаха крепостните стени на най - западния град в страната му, перчемът тъкмо беше порасъл и се вееше рус и златен, като на никой друг от работниците. В това градче хората бяха светли, със светли коси и бяла кожа, одеждите им изглеждаха различно и очите им светеха с тюркоазения блясък на тукашното море.
- Каква тъмна кожа, като на арапин! И тази коса - безцветна някаква. Сигурно майка му го е откраднала за срам на баща му. Не е от нашите това момче, не е. И какво странно име само. - клатеха глави минувачите и извръщаха очи от него.
Мибби не разбираше. На Изток бе твърде светъл за другите, на запад - твърде тъмен. Не можеше и да обясни, защото от срам и страх бе забравил да говори и само свеждаше очи надолу и мълчеше. Никой не му даде дом, не го подслони. В хановете не го пускаха, а гордите граждани на Кешан го подминаваха, сякаш бе камъче, сритано в ъгъла на завоя. И Мибби работеше тихомълком цял ден в новия дюкян на Ханджията, а вечер се увиваше в старо платнище до стената и нощуваше там. От чувалите все изпадаше по някоя нагнила ябълка или дюля, продавците на мед и гроздов петмез и пекарите му подхвърляха крайщник и някоя неизмита паница да оближе и така минаваха дните му, в бедност и тишина.
И в този наближаващ своя край мразовит есенен ден Мибби се сви до дувара и затвори очи. Беше толкова уморен и измръзнал, че златната окраска на дърветата в парка насреща този път не му заприлича на топло огнище, огризките от ябълките нямаха вкуса на майчиния му сфуф с грис, бадеми и анасон, нито старото рибарско платнище бе меко като дюшеците, които тя пълнеше с непредена вълна. За първи път разбра, колко много му липсва родният дом, грижовната ръка и топлите и очи. Но беше ли домът му роден, където хората не го приемаха и признаваха, както и тук. Мибби обгърна колене с ръце, въздъхна и заспа. Минувачите поглеждаха към свитата в студа дрипава купчина, разтваряха чадъри, намятаха качули и бързаха да отминат.
- Не се свършиха на света бедните, шекерим, все на нас чакат. Бързай да бързаме, че току виж скочил отгоре ни да краде.
- Кой го знае от къде е дошъл, татлъм, да си търси късмета. Напълниха се чистичките ни улици с просещи и бездомни чуждоземци.
Мибби не чуваше злостните им подмятания, защото освен гласа си бе изгубил и слуха. Дългите дни на пристанището, когато разтоварваше кораби, изпъстрени с викове на моряци, тежките нощи в някой крайбрежен хан, където песните на артистките и пиянските подвиквания на мъжете огласяваха сънищата му бяха пробили тъпанчетата на ушите му и той доволно спеше. Но ето че в тази нощ покрай новия дюкян на Ханджията мина и синът на Тургут бей - Ендер, който отскоро работеше в каймакамството и имаше нов джобен часовник, от онези с инкрустирано капаче с лъскав парен локомотив на него - най - новата европейска машина, за която бяха чули и в Кешан - закачен на сребърен синджир, придобивка от първата му оплата в златни монети. Не всеки може да купи такава драгоценна вещ - мислеше Ендер и наперено премяташе синджирчето през пръстите си, докато то не му се изплъзна и не се изгуби в тъмнината. Стреснат, Ендер пое в посоката, където го чу да тупва и се спъна в нещо едро. Първо го взе за чувал с картофи, но после забеляза, че е човек.
- Хей, ти ли ми открадна часовника!
Мибби стреснато отви глава и опита да прогледне.
- На тебе говоря, нехранимайко! Върни ми часовника!
Ендер бе доста подпийнал, гласът му се извисяваше и стигаше отвъд малкото сокаче с прилепени къщици, чак до сградата на жандармерията, и не след дълго до дувара на Ханджийския дюкян и Мибби се събра тълпа, а двама жандармеристи в уноформи го вдигнаха, претърсиха, и след като не намериха изгубената вещ го поведоха към каракола за разпит. Там го затвориха гладен и бит, жаден и тъжен, почти в несвяст и все още неразбиращ защо и какво му се случва. Дълги дни нищо не се случи. Никой не идваше в килията му, само през малкото капаче на дървената врата, здраво залостена със стоманено резе му подхвърляха къшей хляб и глава стар соган. До тази нощ, която, както успя за види през решетката горе на стената, бе светла и различна, сякаш навън бе навалял ослепителен сняг или кръглолика луна бе огряла късчето небе над зиндана.
Невярващо потърка очи. Не, не грешеше - насреща му стоеше човек, облечен в бяла рокля. Беше от вътрешната страна на вратата, а вратата бе все така здраво залостена. Носеше висока тъмна шапка, подобна на минаре, а полите му се плискаха като морска пяна по пода на килията. Мъжът се усмихна и се поклони.
Мибби понечи да разтвори уста и да изрече удивление, но и звук не се откъсна от напуканите му устни. Мъжът в бяло се наведе към него и в ръката му проблесна стакан от най - фин кристал, пълен до горе с бистра вода, която му подаде. Мибби изля водата в гърлото си и още по - удивен съзря хляб в другата му ръка - ухаещ и още топъл. Посегна, отхапа и задъвка, наблюдавайки как непознатият кръстосва крака и сяда на пода.
- Здравей, Мибби. Приеми селяма ми и бъди честит!.
- Ти си монах... Ти си дервиш? - Мибби скочи, падна на колене и започна да му се кланя. - Или си джин? Какво си? Как се озова в тясната ми килия и какво търсиш тук?!
Непознатият меко се усмихваше, а от очите му се изливаше нежна обич.
- Прости ми, непознати човече. Приемам селяма ти, връщам ти моя. Алейкюм селям. Бъди честит! - изрече Мибби и седна срещу него, удивен от лекотата, с която проговори.
- Мибби. Обвинен си в кражба, а не си крадец. Обвинен си в много неща, а законите на великия ни султан трябва да се спазват. Утре заран ще те изправят пред кадията на съд. Ако не върнеш часовника на младия господин, ще те осъдят, а ти не можеш да го върнеш, защото часовникът лежи в прахта до дувара на Ханджиевия дюкян. Не можеш и да го вземеш, нито да кажеш за него, защото никой няма да те послуша.
- Да... Да, зная. Утре ще ме осъдят.
- Аз ще направя така, че да не те осъдят, Мибби, но имам поръчение за теб и ти трябва да обещаеш, че ще го изпълниш.
- Но как бих могъл, та аз съм затворен тук.
- Всичко е възможно, ако сме достатъчно уверени в себе си, Мибби.
- Добре, обещавам!
- Мибби, дай ръцете си в моите и затвори очи.
Момчето протегна ръце, затвори очи и изведнъж всичко се завъртя. За миг всичко се промени. Тясната килия изведнъж се превърна в непроходима зелена гора, ръцете на дервиша - в криле, които пърхаха около раменете му, а студът - в меко и уютно сияние, обгърнало го като прегръдка. От много далече до съзнанието му достигна тих глас:
"Не се страхувай, лети. Лети и достигни дванадесет порти. Не спирай до никоя от тях и каквото те изплаши по пътя, не му обръщай внимание. Нищо не докосвай и никъде не поглеждай, с никого не говори. Когато преминеш и последната порта, ще видиш цветето на деня и нощта. Спри пред него, поклони му се и му поискай позволение да откъснеш листенце от кадифената му коронка".
Мибби не знаеше какво се случва но нямаше време да мисли. Едва отворил очи видя пред себе си тежка златна врата, цялата обкована с безброй стоманени резета. Летеше твърде бързо и замижа, за да не гледа как ще се удари. Но врата се отвори и му направи път да мине нататък. Намери се в тунел, целият украсен с огледала и златни фигури, които изглеждаха многобройни заради многото отражения. Беше интересно, защото никъде не видя собственото си отражение, но си спомни дервишовите думи да не поглежда. Отново замижа и когато отвори очи вече бе пред нова порта - този път сребърна, цялата инкрустирана с драгоценни камъни. И тя се разтвори с готовност, а от другата страна имаше огромна зала, като в султански сарай. Тук огледалата бяха криви и раздвижени и сякаш летяха заедно с него. Тук видя отражението си и от страх замижа: имаше безброй Миббита, един от друг по - страшни, по - красиви или странни.
Все още усещаше крилете на дервиша - белите му ръце, и гласът му пърхаше в ума му, затова стисна очи и продължи нататък.
Поредната порта бе седефена и блестеше като перлено сияние, а зад нея се разкри чудна райска градина - пееха сладкопойни птици, нежни растения звъняха и му нашепваха, клонки със сочни плодове се навеждаха към него, за да го примамят. Бе толкова гладен, че за миг се изкуши да протегне ръка и веднага усети отслабването на крилете. Стегна се, преглътна и продължи нататък. Следващите врати бяха коя от коя по - красиви и примамливи. Имаше музика, чудни танцьорки, имаше пенливо вино, вкусни гозби и горски феи, които свиреха на арфи, заплетени в плитките им. Ветрове, с венци от цветя и очи на девици заплитаха дъха си по страните му, водни капчици нанизваха пред очите молитвени броеници с пискюли от лунна светлина. Всичко бе вълшебно и красиво. Всяка следваща врата имаше нови и нови изненади. Когато достигна дванадесетата, тя му се стори твърде невзрачна и се огледа дали не е сбъркал пътя. Беше дървена, досущ онази, която затваряше килията му в градския затвор, крепеше се на ръждиви панти и нямаше нито една заключалка. Тук крилете отслабнаха и той стъпи на крака пред вратата. Леко я побутна с ръка, тя се разтвори със скърцане, а зад нея се появи още една - същата. После още една и още една, сякаш близнаци, които нямаха край. Когато отново отвори дванадесет врати, двойниците свършиха и пред него се разкри огромно водно огледало. Приличаше на езеро, застанало изправено пред изненадания посетител. Потопи пръсти в сребърните му води и езерото изчезна, а на негово място припадна непрогледен мрак. Понечи да се дръпне назад, но дървената врата се тресна и заключи дванадесет пъти с дванадесет резета. Изплашен, стисна очи и се сви. После отнякъде до него достигна много нежна мелодия на флейта. Огледа се - в далечината, съвсем като в нищото съзря малко алено цветенце. То висеше във въздуха сякаш невидима ръка го придържа и излъчваше неустоим аромат на рози. Внимателно приближи, а цветенцето закима с листенца и в съзнанието на Мибби се разля вълна лековит смях.
- Какво искаш, странниче, за какво си дошъл? - дочу някъде вътре в себе си Мибби и припряно падна на колене. Импулсивно се замоли, забравил думите на дервиша.
- Вдигни се, приех селяма ти. Кажи, защо си дошъл?
- Нужно ми е да взема листенце от твоята коронка...
- Защо ти е нужно?
- За да го заменя за свободата си.
- Но ако аз дам на всеки затворник по едно листенце от короната ми, ще настъпи краят на моето царство, Мибби. Имам само седем листенца.
- Прости ми, о, цвете... Не искам листото за себе си, нужно ми е за дервиша, който ме напои и нахрани в моя затвор.
Цветето изведнъж промени светлинката си и тя преля от алено до ослепително златисто, а после нежно порозовя, сякаш се изчерви. Наоколо ароматът на рози осезаемо се засили.
- Ела, вземи си каквото ти е нужно.
Мибби не повярва, че се случи толкова лесно. Не разбираше чудото насреща си, нито защо е нужно на дервиша, но протегна ръка, в очакване листото само да се отрони в ръката му. Ръката му обаче опря в нещо гладко и твърдо и от допира твърдината се разклати - огледало. Оказа се отново огледало. Цветето меко помаха с листица и видя как започва да се отдалечава. Мибби посегна пак, после се взря в отражението насреща. Видя съвсем ясно себе си - дрипав, безличен малчуган, с криле на раменете. После вдигна крак, завъртя се да се обърне, за да види къде е било цветето и в този момент крилете се завихриха около него като дълги бели поли. Ръцете му сами се вдигнаха нагоре и разтвориха пръсти, а нозете му поеха на дясно като в танц... Мибби усети завъртането, но не бе отговорен за него, не знаеше защо се случва и къде ще го отведе. Затвори очи и потъна в движението, аромата на рози и безумието, в което плуваше от срещата в затвора насам. Вече му бе безразлично какво се случва, умът му се върна в студа до дувара на новия дюкян на Ханджията, после мека топлина от южно море го прегърна и приюти. И спря. В гърдите му пулсираше нещо топло, непознато и сияйно. Огледалото бе изчезнало, а дванадесетата порта бе отворила всичките си ръждиви резета. Понечи да тръгне, покри с ръка пулсиращото си сърце и се потопи отново във вихъра на танца.
- Сега трябва да ме изведеш от тук, Мибби, и да ме отнесеш на дервиша. - прозвуча в сърцето му, а той се въртеше ли въртеше. Не спираше да се върти пред нито една от вратите, които този път бяха различни. Златото, седефа и рубините по тях бяха изчезнали, а на тяхно място се бяха заплели грозни и плътни паяжини, по стените висяха хлъзгави водорасли и лиани, бодливи треви и клонаци се заплитаха в косата му и бодяха лицето му. Черни прилепи и гарвани блъскаха ръцете му, отровни змии съскаха насреща му и усещаше зловонния дъх на гладни гущери. Бе непоносимо студено пред всеки следващ праг и ставаше още по - студено с всяко следващо завъртане. Но Мибби бе изпълнен с топлина отвътре и стискаше здраво очи, за да не гледа. Когато достигна първата врата от началото на пътешествието си се намери потънал до кръста в гъста и хлъзгава тиня на дъното на кладенец, чието гърло не се виждаше горе. Тинята започна да го поглъща и той с отчаяние прозря, че този кладенец нямаше нито дъно, нито пазач. Собственото му същество не бе в състояние да го измъкне. Обгърна ръце около трептящата светлинка на мястото на сърцето си, вдъхна тихия аромат на рози и примирен затвори очи. От устните му се изтръгна болезнено извинение, че с непохватността си е успял да погуби и себе си, и цветето на деня и нощта.
Устните му все така безшумно мълвяха за прошка, когато силна светлина го ослепи и дочу човешки гласове.
- Но това е Мюбди, хора, вижте, това е Мюбди...
Изненаданите гласове се увеличаваха:
- Къде е крадецът? Къде е онзи дрипльо, който ми открадна часовника?
- Не ви ли е срам! Да затворите в килия самия Мюбди! Не ви ли е срам! Кой ще отговаря сега!
- Отдръпнете се! Нехранимайкото е избягал! На свое място е затворил невинен! Отдръпнете се!
Нечии ръце го вдигнаха и изправиха, а той стискаше ли стискаше длани върху гърдите си и не даваше никой да го пипа. Изведоха го навън на светло. Отвори очи и видя събралата се тълпа. Имаше много хора, всички жители на Кешан бяха дошли. В очите им блестеше вина, премесена със страх и объркване. Обърна се към килията и погледна - беше празна. Тръгна с тълпата. Бързо го отведоха до една каруца с конски впряг, качиха го и кочияшът на капрата бързо потегли. Мибби не разбираше какво се случва и продължаваше да стиска ръце пред гърди. Пътуваха бързо, конете пръхтяха и цвилеха и не след дълго забиха копита пред малка каменна сграда. Кочияшът скочи, помогна му да слезе, поклони му се многократно и кланяйки се скочи в колата си и замина. Мибби остана сам. Огледа се. Мястото беше странно, приличаше на порутен замък, имаше порта, обрасла със зеленина, а какво имаше зад нея не можеше да мисли, защото все още не бе дошъл на себе си след всичко преживяно. Уморен и безсилен почука на вратата. Никой не се отзова и почука отново. Побутна я, влезе. В дворчето имаше малък шадраван, украсен с красиви водни растения и той се приближи да отпие вода и да утоли жаждата си. Когато се наведе над водата изтръпна от изненада - отражението му го гледаше с погледа на дервиша от килията. Не беше отражение дори, бе съвсем жив образ. Разтърка очи и отново погледна - дервишът беше там. В този момент от сърцето му се откъсна нещо топло и пулсиращо, цялата градинка потъна в розов аромат и Мибби видя насреща си красива девойка с разпилени коси, в които бе забодена малка коронка от листица.
- Ти ли си това?
- Селям, Мюбди. Аз съм, да, и ти успя да ме спасиш по целият път до тук. Сега съм твоя завинаги, с готовност да ти служа.
Тя свали коронката от главата си, вдигна ръка, завъртя я и я подхвърли към небесата. В съзнанието си Мибби дочу прищракване на дванадесет тежки резета, видя заключване на дванадесет поредни врати. И разбра, че цветето се е върнало на мястото си.
- А дервишът? Как ще му дам сега листенце от твоята коронка, девойко...
- Дервишът - това си ти, Мюбди, и живееше в себе си със съквартирант, който вече си отиде. Сега си сам и спасението е изпълнено. Имаш своята свобода, за която мечтаеше!
- Но аз трябва да кажа на Ендер къде да търси сребърният си часовник с парен локомотив на него и да се връщам на работа...
- По - добре седни до мен да послушаме морето... - прошепна девицата и обърна главата му на Изток. Там с най - тюркоазения кристал, който някога беше виждал плискаше вълни южното море от детството му. И на пясъка на самия бряг, където нямаше никакви ханове и кръчми, майка му и баща му весело похапваха грозде.

Край

__________________
*
Mübdî' (Мюбди) е едно от 99 имена на Аллах и означава Онзи, който новоражда.

2 коментара: