22.09.17 г.

Приказка от Анталийския бряг

Градът от снощи е смълчан.
Пенливите му водопади -
разплетени досущ коси на стара Торос планина -
порозовели с есента горят като лъчиста клада,
и скрити в капчици мъгла
разказват приказка една.
Живяла някога девойка, красива като лунно цвете,
на крайчеца на този бряг, съвсем сама, сред тишина.
Тя нямала очи, уви, но шепнели и ветровете
как се разпуква всеки ден една зора по ранина.
Тя нямала дори гласец, за да запее към вълните.
Обикнал я един ифрит, отнел и всички сетива.
И тъй безмълвно се редели за нея нощите и дните,
сред непрогледна тъмнина, неназовима при това.
Не знаела тя що е радост, и не познавала тъгата.
Ифритът идвал всяка нощ и доближавал я едва.
От тъмния му, огнен дъх край нея сипело се злато
и засиявало навред - редяла хорската мълва.
Дочул един дервиш за нея и слязъл чак от планината.
"Донесъл съм ти дъще знак, любов е твоята съдба."
Извадил тънък розов шип и я одраскал по ръката,
а там разцъфнала след миг омайна, приказна везба.
Потекла бавната и кръв. Покапала след ветровете.
Събрал дервишът капки две, помазал слепите очи.
Една до устните допрял, а друга капнал до сърцето,
където плътна пустота от векове и дни кънти.
Дочул ифритът звук незнаен. Едва дочакал тъмнината.
И долетял на своя бряг, разпръснал огнени следи.
А в драскотината в дланта покапало пенливо злато
и прогорило същността на безсетивното преди.
И тъкмо пуквала зора. Пронизала с лъчи сърцето.
Повела зрящата душа към каменната висина,
и в този миг един ифрит избухнал огнено, където
две бели длани се размили в искряща, утринна роса.
Дали сте чували, незнайни, как песента и се разлива?
За тайнствената и везба, кървяща само в ранина.
Разказва Торос за една погубена любов, горчива
новородила се от утро и озарена в светлина.

4.01.14 г.

Сая Нун



Родила съм се случайно и съвсем не по разписание под големия стенен часовник на една гара, в крайния квартал на един град, в който хората носят дантелени щапчици и украшения за коси и говорят на език, неразбираем за майка ми. Бедната женица, паднала под пейката в чакалнята и зашепнала за помощ когато топлите води на малкия ми свят облели нозете и, но никой не я разбирал. Хората бързали. Бързали, нахлупили бомбета и стиснали здраво кафевите си квадратни куфари, защото било късно и закъснявали за новогодишното празненство.
Първото, което видях бе една златна камбанка, окачена на връвчица за дървеното кепенче на прозорчето на информация.Зад камбанката се подаваше ръкавица, а още по - назад - две кръгли очи, малки и черни като на мишле, но толкова живи, че не можех да откъсна поглед от тях. После очите се скриха, подадоха се зад ъгъла на информационната будка, кацнали весело върху усмихнато червендалесто лице. Ръкавицата също се появи, помаха ми и посегна към камбанката на кепенчето.
- Добре дошла в нашия свят. Сигурно още си нямаш име, но си имаш подарък - заповядай!
Мама бе посегнала с немощни пръсти към ръкавицата, бе взела малката златна камбанка и бе направила опит да се подвигне и да благодари с безброй поклони за хубавия подарък.
- Стой, стой, не ставай бедна жено! Ето ти чаша топъл чай, лежи тук и чакай. Ще повикам табиб.
Силният глас на поемащите към планината локомотиви ме бе стреснал и аз гръмко заплаках, толкова гръмко, че удавена в сълзи пропуснах да видя как грижовна ръка поема майка ми, качва я в писан файтон с конски впряг и тръгваме към голямата къща на кръглите очи.
Живях в тази къща цели дванадесет години. Пъстрите и персийски килими, окачени по колоните и стените проблясваха с лъскави копринени реси и ме унасяха в нежен, омаен сън; кристалните полилеи искряха като коронки на невидими нимфи, а огромните френски прозорци разтваряха пътечка към един чуден, цветен кът, където майка ми пееше под нацъфтелите рози и орхидеи. Това бе зимната градина на кръглите очи и бе любимо място за почивка.
Ръкавицата ме научи на неговия език, защото непрекъснато бърбореше на него. Наричаше го крапар и казваше, че отдавна никой не го ползва, така както ние отдавна не ползваме всичко онова, което сме. Научи ме и на езика на големия град, в който хората говореха неразбираемо за майка ми - език на стиховете и поезията. И накрая научих майчиният си език - езикът на златната камбанка, с която ежегодно украсявахме цъфналите бадемови дръвчета и разклащахме, за да зазвъни и да отброи 108 пъти стъпките на доброто. В новогодишните нощи мама привързваше на лицето си прозирен воал и поставяше белите си пръсти на устните, за да мълчи и да не изрече и дума, която да прогони вълшебството на настъпващия изгрев.После разчупваше малка оризова питка, а кръглите очи донасяше кана от скъпоценното пенливо вино, което като магьосник правеше сам в безкрайните изби на голямата си къща и всички заедно запявахме - всеки на своя език - песничка на надеждата.
Когато празникът отминеше и настъпеше денят, всички се усмихваха. Мама забождаше в дългите си коси крехък бадемов цвят, кръглите очи откачаше бастуна от закачалката в дрешника и под ръка тръгваха на разходка по дългата алея на въздишките, където пухкави кученца припкаха подир господарките си с пищни рокли, бомбетата се накланяха чак до земята, за да вдигнат дантелена кърпичка и продавачите на балони и захарен шербет подвикваха към големия град, че е време за празник. В този ден аз оставах вкъщи, близо до големите френски прозорци със златната камбанка в ръце. Не тъгувах, защото задвижех ли я, пред мен на минутата се явяваше красив източен принц с дълга черна коса и бадемови очи, готов да разсече всички страхове на самотата с дългия си меч. После до прозореца приближаваше кварталния баклаваджия и ми оставяше вкусни ябълки, запечени с карамел, а госпожата от съседната къща пускаше зайчетата от клетката им в моята градина и всички заедно облизвахме захаросани пръсти. Към обяд от небето се спускаше и огнената опашка на изгревния дракон, помахваше три пъти и пред очите ми се завъртаха безброй картини от красиви приказки. А надвечер, когато мама и кръглите очи се прибираха, зачервени и с греещи от зимния хлад страни, оставяха на масичката в антрето безбройните лъскави кутии с подаръци, дочувах как ме викат: Сая, къде си, Нун, ела, защото изгревът още не си е отишъл.
Дванадесет години аз опитвах да отвърна на този нежен зов за обич, протягах ръка, помахвах към тях и исках да ме видят, да ме чуят и прегърнат, но неусетно се размивах сред ефирните сенки на спомените им, всеки един скъпоценен и топъл,тихичко приютен до сърцето. Кръглите очи притваряше клепачи, отпуснат в голямото си кожено кресло с чаша димящ коняк и се пренасяше в голямата златарска работилница на дядо си - старият арменски златар, стиснал с око кръгло увеличително стъкло и почукващ по грапаво късче самородно сребро. Мама намяташе своя прозирен воал, донесен чак от страната на изгряващото слънце, спускаше тъжни ресници, изуваше обувки и неусетно се завърташе в танц с цветята в градината, така, сякаш бе стъпила на меката зелена трева в дворчето на бабината си къща, сгушена между нацъфтели череши и вишни.
В тези моменти разбирах, защо ме наричаха с две имена, всеки по своему. И колко бе невъзможно да ги докосна. Обичните ми те, най - близката искрица светлина в малкия ми тъмен свят. После разсипвах очи по замръзналите лехи с репички и къна на двора, плисвах сърце до фитилчето в малкия стенен фенер и увисвах на махалото на големия стенен часовник, същия, като онзи, който отброяваше заминаващите новогодишни локомотиви. Беше ми тъжно. Но знаех, че времето почти е настъпило. Още само ден, и новогодишният изгрев ще озари за тринадесети път съюзът им и те ще ме видят.
Едва дочаках да настъпи нощта. Когато сияйната Цариградска омара спусна воал от невидими снежинки и заискри празнично над света, мама стана, отиде тихо до сандъка в градината и го отвори. Извади дрипавата сива рокля, с която бе облечена в онази първа новогодишна нощ, когато слезе от купето на танцьорите. Застана пред огледалото, облече я и горчиво заплака. Кръглите очи бе свит зад вратата и мачкаше ръкавиците си.
- Настъпи ли денят, мила?
- Да, скъпи.
Двамата се прегърнаха, взеха красива картонена кутия с надпис Сая Нун на капака, поставиха вътре златната камбанка, целунаха я и потънаха в зимната нощ.
На сутринта, когато огненият дракон плясна с опашка над пъстрия човешки свят и златните му люспи припламнаха в кандилцата на домашните фенери из целия град, махалото на часовника, окачен на стената над информация на старата градска гара прозвънна с гласа на мъничката златна камбанка. Сая и Нун зазвучаха като песен, която напомняше Сън, а от заледените релси се откъсна първият снежен локомотив за годината и пое на Изток.
- Ако искаме обичта за себе си, трябва да върнем изгрева на изгрева... - прошепна мама и се сви в прегръдката на кръглите очи. Предният ден бяха научили новината, че ще имат детенце. И щеше да бъде с копринено уханни, златни косици.

_______

Сая и Нун са японското и арменското название на думата Обич.



25.11.13 г.

Мибби



"да, приказките съществуват.
В една от тях живея аз."

 rajsun

Сигурно сте чували за едно градче накрай света с малки, тесни сокачета, дето къщиците са толкова близо една до друга, като да са се прегърнали да се топлят в мразовит ден?
В един такъв ден, съвсем към края на пъстроликата есен, когато чудни багри бяха плиснали по градинките и дърветата, едно бедно момче се сви до дувара на новия дюкян на Ханджията и затвори очи от умора. От ранни зори до късен мрак то мъкнеше на гръб тежки чували със стока: калъпи рязан сапун и уханна вода от земите на Индия, портокали, дошли чак от бреговете на голямото южно море; розово масло и топове лъскава коприна от далечни Персийски тъкачници, маслини от подножието на Джуди и пазара в Багдат, и още много, много. Стоката идеше от далече с кораби, акустирали във водите на най - източния бряг на неговата страна. Там тъмнокожи момчета я прибираха по хангарите на богатите си стопани, пускаха в протритите си джобове по някоя медна монета и бързаха за веселбата в пристанищните ханове до заранта, а лизнеше ли слънцето мократа пяна на хоризонта - тръгваха обратно, та да я тварят в дисагите на камилите. Дълго пътуваха керваните през баири и познати и непознати земи докато стигнат Кешан - градчето, в което е и нашата приказка. С такъв един керван тук попадна и Мибби - момчето с матова кожа и странно име, което никой не можеше да изрече.
- Навярно майка му го е откраднала за срам на баща му и носи чуждоземско име. - мълвяха зли езици в пристанищния град, а бедният му баща се поболя и спомина от мъка. След него си отиде и майка му, с името му на уста, което беше Мюбди - едно от деведесетте и девет имена на Аллаха, име, което бе съкровената и молитва години наред, докато накрая Той не я чу и не я дари със син, да го кръсти на Него.
- Грехота е такова име да даваме на сина си, ханъм, Алла - Алла, как ти хрумна.
- Грехота е да не му го дадем, Бей. Мюбди ще се казва.
Баща му обаче се страхуваше и всеки път, запитаха ли го за името на сина му, отговаряше с половин уста, промрънкваше нещо неразбираемо и хората чуваха само Мибби. Остана си Мибби, за чудене и маене, защото по тези земи всички даваха на децата само избрани имена, имена, присъстващи в свещената книга Коран.
А Мибби растеше и не виждаше нищо странно в своето име. По - скоро забелязваше различната си кожа, много по - светла от тази на връстниците си, а и колкото повече растеше, кожата му повече изсветляваше,. Вече беше почти бяла и какаовия матов оттенък при свивките на лакътя и колянцето се бяха изгубили. Наравно с това изсветляваше и перчемът му - в годината на неговото възмъжаване подскачаше над веждата с цвят на зряла пшеница. Майка му тогава се усмихваше и го прегръщаше, а баща му бе взел голям кухненски нож и с един замах го бе отрязал.
Когато камилите на кервана, тръгнал напът рано напролет стигнаха крепостните стени на най - западния град в страната му, перчемът тъкмо беше порасъл и се вееше рус и златен, като на никой друг от работниците. В това градче хората бяха светли, със светли коси и бяла кожа, одеждите им изглеждаха различно и очите им светеха с тюркоазения блясък на тукашното море.
- Каква тъмна кожа, като на арапин! И тази коса - безцветна някаква. Сигурно майка му го е откраднала за срам на баща му. Не е от нашите това момче, не е. И какво странно име само. - клатеха глави минувачите и извръщаха очи от него.
Мибби не разбираше. На Изток бе твърде светъл за другите, на запад - твърде тъмен. Не можеше и да обясни, защото от срам и страх бе забравил да говори и само свеждаше очи надолу и мълчеше. Никой не му даде дом, не го подслони. В хановете не го пускаха, а гордите граждани на Кешан го подминаваха, сякаш бе камъче, сритано в ъгъла на завоя. И Мибби работеше тихомълком цял ден в новия дюкян на Ханджията, а вечер се увиваше в старо платнище до стената и нощуваше там. От чувалите все изпадаше по някоя нагнила ябълка или дюля, продавците на мед и гроздов петмез и пекарите му подхвърляха крайщник и някоя неизмита паница да оближе и така минаваха дните му, в бедност и тишина.
И в този наближаващ своя край мразовит есенен ден Мибби се сви до дувара и затвори очи. Беше толкова уморен и измръзнал, че златната окраска на дърветата в парка насреща този път не му заприлича на топло огнище, огризките от ябълките нямаха вкуса на майчиния му сфуф с грис, бадеми и анасон, нито старото рибарско платнище бе меко като дюшеците, които тя пълнеше с непредена вълна. За първи път разбра, колко много му липсва родният дом, грижовната ръка и топлите и очи. Но беше ли домът му роден, където хората не го приемаха и признаваха, както и тук. Мибби обгърна колене с ръце, въздъхна и заспа. Минувачите поглеждаха към свитата в студа дрипава купчина, разтваряха чадъри, намятаха качули и бързаха да отминат.
- Не се свършиха на света бедните, шекерим, все на нас чакат. Бързай да бързаме, че току виж скочил отгоре ни да краде.
- Кой го знае от къде е дошъл, татлъм, да си търси късмета. Напълниха се чистичките ни улици с просещи и бездомни чуждоземци.
Мибби не чуваше злостните им подмятания, защото освен гласа си бе изгубил и слуха. Дългите дни на пристанището, когато разтоварваше кораби, изпъстрени с викове на моряци, тежките нощи в някой крайбрежен хан, където песните на артистките и пиянските подвиквания на мъжете огласяваха сънищата му бяха пробили тъпанчетата на ушите му и той доволно спеше. Но ето че в тази нощ покрай новия дюкян на Ханджията мина и синът на Тургут бей - Ендер, който отскоро работеше в каймакамството и имаше нов джобен часовник, от онези с инкрустирано капаче с лъскав парен локомотив на него - най - новата европейска машина, за която бяха чули и в Кешан - закачен на сребърен синджир, придобивка от първата му оплата в златни монети. Не всеки може да купи такава драгоценна вещ - мислеше Ендер и наперено премяташе синджирчето през пръстите си, докато то не му се изплъзна и не се изгуби в тъмнината. Стреснат, Ендер пое в посоката, където го чу да тупва и се спъна в нещо едро. Първо го взе за чувал с картофи, но после забеляза, че е човек.
- Хей, ти ли ми открадна часовника!
Мибби стреснато отви глава и опита да прогледне.
- На тебе говоря, нехранимайко! Върни ми часовника!
Ендер бе доста подпийнал, гласът му се извисяваше и стигаше отвъд малкото сокаче с прилепени къщици, чак до сградата на жандармерията, и не след дълго до дувара на Ханджийския дюкян и Мибби се събра тълпа, а двама жандармеристи в уноформи го вдигнаха, претърсиха, и след като не намериха изгубената вещ го поведоха към каракола за разпит. Там го затвориха гладен и бит, жаден и тъжен, почти в несвяст и все още неразбиращ защо и какво му се случва. Дълги дни нищо не се случи. Никой не идваше в килията му, само през малкото капаче на дървената врата, здраво залостена със стоманено резе му подхвърляха къшей хляб и глава стар соган. До тази нощ, която, както успя за види през решетката горе на стената, бе светла и различна, сякаш навън бе навалял ослепителен сняг или кръглолика луна бе огряла късчето небе над зиндана.
Невярващо потърка очи. Не, не грешеше - насреща му стоеше човек, облечен в бяла рокля. Беше от вътрешната страна на вратата, а вратата бе все така здраво залостена. Носеше висока тъмна шапка, подобна на минаре, а полите му се плискаха като морска пяна по пода на килията. Мъжът се усмихна и се поклони.
Мибби понечи да разтвори уста и да изрече удивление, но и звук не се откъсна от напуканите му устни. Мъжът в бяло се наведе към него и в ръката му проблесна стакан от най - фин кристал, пълен до горе с бистра вода, която му подаде. Мибби изля водата в гърлото си и още по - удивен съзря хляб в другата му ръка - ухаещ и още топъл. Посегна, отхапа и задъвка, наблюдавайки как непознатият кръстосва крака и сяда на пода.
- Здравей, Мибби. Приеми селяма ми и бъди честит!.
- Ти си монах... Ти си дервиш? - Мибби скочи, падна на колене и започна да му се кланя. - Или си джин? Какво си? Как се озова в тясната ми килия и какво търсиш тук?!
Непознатият меко се усмихваше, а от очите му се изливаше нежна обич.
- Прости ми, непознати човече. Приемам селяма ти, връщам ти моя. Алейкюм селям. Бъди честит! - изрече Мибби и седна срещу него, удивен от лекотата, с която проговори.
- Мибби. Обвинен си в кражба, а не си крадец. Обвинен си в много неща, а законите на великия ни султан трябва да се спазват. Утре заран ще те изправят пред кадията на съд. Ако не върнеш часовника на младия господин, ще те осъдят, а ти не можеш да го върнеш, защото часовникът лежи в прахта до дувара на Ханджиевия дюкян. Не можеш и да го вземеш, нито да кажеш за него, защото никой няма да те послуша.
- Да... Да, зная. Утре ще ме осъдят.
- Аз ще направя така, че да не те осъдят, Мибби, но имам поръчение за теб и ти трябва да обещаеш, че ще го изпълниш.
- Но как бих могъл, та аз съм затворен тук.
- Всичко е възможно, ако сме достатъчно уверени в себе си, Мибби.
- Добре, обещавам!
- Мибби, дай ръцете си в моите и затвори очи.
Момчето протегна ръце, затвори очи и изведнъж всичко се завъртя. За миг всичко се промени. Тясната килия изведнъж се превърна в непроходима зелена гора, ръцете на дервиша - в криле, които пърхаха около раменете му, а студът - в меко и уютно сияние, обгърнало го като прегръдка. От много далече до съзнанието му достигна тих глас:
"Не се страхувай, лети. Лети и достигни дванадесет порти. Не спирай до никоя от тях и каквото те изплаши по пътя, не му обръщай внимание. Нищо не докосвай и никъде не поглеждай, с никого не говори. Когато преминеш и последната порта, ще видиш цветето на деня и нощта. Спри пред него, поклони му се и му поискай позволение да откъснеш листенце от кадифената му коронка".
Мибби не знаеше какво се случва но нямаше време да мисли. Едва отворил очи видя пред себе си тежка златна врата, цялата обкована с безброй стоманени резета. Летеше твърде бързо и замижа, за да не гледа как ще се удари. Но врата се отвори и му направи път да мине нататък. Намери се в тунел, целият украсен с огледала и златни фигури, които изглеждаха многобройни заради многото отражения. Беше интересно, защото никъде не видя собственото си отражение, но си спомни дервишовите думи да не поглежда. Отново замижа и когато отвори очи вече бе пред нова порта - този път сребърна, цялата инкрустирана с драгоценни камъни. И тя се разтвори с готовност, а от другата страна имаше огромна зала, като в султански сарай. Тук огледалата бяха криви и раздвижени и сякаш летяха заедно с него. Тук видя отражението си и от страх замижа: имаше безброй Миббита, един от друг по - страшни, по - красиви или странни.
Все още усещаше крилете на дервиша - белите му ръце, и гласът му пърхаше в ума му, затова стисна очи и продължи нататък.
Поредната порта бе седефена и блестеше като перлено сияние, а зад нея се разкри чудна райска градина - пееха сладкопойни птици, нежни растения звъняха и му нашепваха, клонки със сочни плодове се навеждаха към него, за да го примамят. Бе толкова гладен, че за миг се изкуши да протегне ръка и веднага усети отслабването на крилете. Стегна се, преглътна и продължи нататък. Следващите врати бяха коя от коя по - красиви и примамливи. Имаше музика, чудни танцьорки, имаше пенливо вино, вкусни гозби и горски феи, които свиреха на арфи, заплетени в плитките им. Ветрове, с венци от цветя и очи на девици заплитаха дъха си по страните му, водни капчици нанизваха пред очите молитвени броеници с пискюли от лунна светлина. Всичко бе вълшебно и красиво. Всяка следваща врата имаше нови и нови изненади. Когато достигна дванадесетата, тя му се стори твърде невзрачна и се огледа дали не е сбъркал пътя. Беше дървена, досущ онази, която затваряше килията му в градския затвор, крепеше се на ръждиви панти и нямаше нито една заключалка. Тук крилете отслабнаха и той стъпи на крака пред вратата. Леко я побутна с ръка, тя се разтвори със скърцане, а зад нея се появи още една - същата. После още една и още една, сякаш близнаци, които нямаха край. Когато отново отвори дванадесет врати, двойниците свършиха и пред него се разкри огромно водно огледало. Приличаше на езеро, застанало изправено пред изненадания посетител. Потопи пръсти в сребърните му води и езерото изчезна, а на негово място припадна непрогледен мрак. Понечи да се дръпне назад, но дървената врата се тресна и заключи дванадесет пъти с дванадесет резета. Изплашен, стисна очи и се сви. После отнякъде до него достигна много нежна мелодия на флейта. Огледа се - в далечината, съвсем като в нищото съзря малко алено цветенце. То висеше във въздуха сякаш невидима ръка го придържа и излъчваше неустоим аромат на рози. Внимателно приближи, а цветенцето закима с листенца и в съзнанието на Мибби се разля вълна лековит смях.
- Какво искаш, странниче, за какво си дошъл? - дочу някъде вътре в себе си Мибби и припряно падна на колене. Импулсивно се замоли, забравил думите на дервиша.
- Вдигни се, приех селяма ти. Кажи, защо си дошъл?
- Нужно ми е да взема листенце от твоята коронка...
- Защо ти е нужно?
- За да го заменя за свободата си.
- Но ако аз дам на всеки затворник по едно листенце от короната ми, ще настъпи краят на моето царство, Мибби. Имам само седем листенца.
- Прости ми, о, цвете... Не искам листото за себе си, нужно ми е за дервиша, който ме напои и нахрани в моя затвор.
Цветето изведнъж промени светлинката си и тя преля от алено до ослепително златисто, а после нежно порозовя, сякаш се изчерви. Наоколо ароматът на рози осезаемо се засили.
- Ела, вземи си каквото ти е нужно.
Мибби не повярва, че се случи толкова лесно. Не разбираше чудото насреща си, нито защо е нужно на дервиша, но протегна ръка, в очакване листото само да се отрони в ръката му. Ръката му обаче опря в нещо гладко и твърдо и от допира твърдината се разклати - огледало. Оказа се отново огледало. Цветето меко помаха с листица и видя как започва да се отдалечава. Мибби посегна пак, после се взря в отражението насреща. Видя съвсем ясно себе си - дрипав, безличен малчуган, с криле на раменете. После вдигна крак, завъртя се да се обърне, за да види къде е било цветето и в този момент крилете се завихриха около него като дълги бели поли. Ръцете му сами се вдигнаха нагоре и разтвориха пръсти, а нозете му поеха на дясно като в танц... Мибби усети завъртането, но не бе отговорен за него, не знаеше защо се случва и къде ще го отведе. Затвори очи и потъна в движението, аромата на рози и безумието, в което плуваше от срещата в затвора насам. Вече му бе безразлично какво се случва, умът му се върна в студа до дувара на новия дюкян на Ханджията, после мека топлина от южно море го прегърна и приюти. И спря. В гърдите му пулсираше нещо топло, непознато и сияйно. Огледалото бе изчезнало, а дванадесетата порта бе отворила всичките си ръждиви резета. Понечи да тръгне, покри с ръка пулсиращото си сърце и се потопи отново във вихъра на танца.
- Сега трябва да ме изведеш от тук, Мибби, и да ме отнесеш на дервиша. - прозвуча в сърцето му, а той се въртеше ли въртеше. Не спираше да се върти пред нито една от вратите, които този път бяха различни. Златото, седефа и рубините по тях бяха изчезнали, а на тяхно място се бяха заплели грозни и плътни паяжини, по стените висяха хлъзгави водорасли и лиани, бодливи треви и клонаци се заплитаха в косата му и бодяха лицето му. Черни прилепи и гарвани блъскаха ръцете му, отровни змии съскаха насреща му и усещаше зловонния дъх на гладни гущери. Бе непоносимо студено пред всеки следващ праг и ставаше още по - студено с всяко следващо завъртане. Но Мибби бе изпълнен с топлина отвътре и стискаше здраво очи, за да не гледа. Когато достигна първата врата от началото на пътешествието си се намери потънал до кръста в гъста и хлъзгава тиня на дъното на кладенец, чието гърло не се виждаше горе. Тинята започна да го поглъща и той с отчаяние прозря, че този кладенец нямаше нито дъно, нито пазач. Собственото му същество не бе в състояние да го измъкне. Обгърна ръце около трептящата светлинка на мястото на сърцето си, вдъхна тихия аромат на рози и примирен затвори очи. От устните му се изтръгна болезнено извинение, че с непохватността си е успял да погуби и себе си, и цветето на деня и нощта.
Устните му все така безшумно мълвяха за прошка, когато силна светлина го ослепи и дочу човешки гласове.
- Но това е Мюбди, хора, вижте, това е Мюбди...
Изненаданите гласове се увеличаваха:
- Къде е крадецът? Къде е онзи дрипльо, който ми открадна часовника?
- Не ви ли е срам! Да затворите в килия самия Мюбди! Не ви ли е срам! Кой ще отговаря сега!
- Отдръпнете се! Нехранимайкото е избягал! На свое място е затворил невинен! Отдръпнете се!
Нечии ръце го вдигнаха и изправиха, а той стискаше ли стискаше длани върху гърдите си и не даваше никой да го пипа. Изведоха го навън на светло. Отвори очи и видя събралата се тълпа. Имаше много хора, всички жители на Кешан бяха дошли. В очите им блестеше вина, премесена със страх и объркване. Обърна се към килията и погледна - беше празна. Тръгна с тълпата. Бързо го отведоха до една каруца с конски впряг, качиха го и кочияшът на капрата бързо потегли. Мибби не разбираше какво се случва и продължаваше да стиска ръце пред гърди. Пътуваха бързо, конете пръхтяха и цвилеха и не след дълго забиха копита пред малка каменна сграда. Кочияшът скочи, помогна му да слезе, поклони му се многократно и кланяйки се скочи в колата си и замина. Мибби остана сам. Огледа се. Мястото беше странно, приличаше на порутен замък, имаше порта, обрасла със зеленина, а какво имаше зад нея не можеше да мисли, защото все още не бе дошъл на себе си след всичко преживяно. Уморен и безсилен почука на вратата. Никой не се отзова и почука отново. Побутна я, влезе. В дворчето имаше малък шадраван, украсен с красиви водни растения и той се приближи да отпие вода и да утоли жаждата си. Когато се наведе над водата изтръпна от изненада - отражението му го гледаше с погледа на дервиша от килията. Не беше отражение дори, бе съвсем жив образ. Разтърка очи и отново погледна - дервишът беше там. В този момент от сърцето му се откъсна нещо топло и пулсиращо, цялата градинка потъна в розов аромат и Мибби видя насреща си красива девойка с разпилени коси, в които бе забодена малка коронка от листица.
- Ти ли си това?
- Селям, Мюбди. Аз съм, да, и ти успя да ме спасиш по целият път до тук. Сега съм твоя завинаги, с готовност да ти служа.
Тя свали коронката от главата си, вдигна ръка, завъртя я и я подхвърли към небесата. В съзнанието си Мибби дочу прищракване на дванадесет тежки резета, видя заключване на дванадесет поредни врати. И разбра, че цветето се е върнало на мястото си.
- А дервишът? Как ще му дам сега листенце от твоята коронка, девойко...
- Дервишът - това си ти, Мюбди, и живееше в себе си със съквартирант, който вече си отиде. Сега си сам и спасението е изпълнено. Имаш своята свобода, за която мечтаеше!
- Но аз трябва да кажа на Ендер къде да търси сребърният си часовник с парен локомотив на него и да се връщам на работа...
- По - добре седни до мен да послушаме морето... - прошепна девицата и обърна главата му на Изток. Там с най - тюркоазения кристал, който някога беше виждал плискаше вълни южното море от детството му. И на пясъка на самия бряг, където нямаше никакви ханове и кръчми, майка му и баща му весело похапваха грозде.

Край

__________________
*
Mübdî' (Мюбди) е едно от 99 имена на Аллах и означава Онзи, който новоражда.

7.12.11 г.

Звездното момче и селското момиче



Роди се на този свят в една бурна и тежка нощ когато рибарите хвърляха улова си през борда а жените връщаха плода на земята, небето бе ниско и оловно и никой не познаваше слънцето. Майка му го целуна по челцето, прекъсна златната връв помежду им и се разсея в нищото. Дълго гледа след нея със слепите си очета. После се разплака. Плака дълго, незнайно дълго, а сълзиците му изливаха порои над селата и наводняваха къщите, заливаха оборите, плашеха животните и навсякъде всяваха смут и печал. По някое време просто замлъкна. Дъждовете спряха и пред очите му изневиделица изникнаха две приказни същества - малки и прозрачни, целите изваяни от водни капчици.
- Защо нарушаваш реда, малко момче? Не знаеш ли, че така не бива.
- Вие пък кои сте - смръщи се наум малкия и така се ядоса, че разтърси всичко наоколо. И колкото повече се ядосваше, толкова по - страшно ставаше. Цялата земя се разцепи, погълна пасищата и горите, къщурките на изплашените селяни се заклатушкаха по върховете на скалите а едно агънце се заплете на пречупен клон и увисна над пропастта. Земетръси деляха старо от младо, живо от мъртво и невиждан страх заля земята. А той се ядосваше, ядосваше... докато не се умори и заспа. Щом заспа, всичко утихна, хората се заеха с делата си и живота потръгна.
Две малки скални духчета търкулнаха крачета до него и го погалиха по нослето.
- Недей, ще го събудиш и пак ще излее дъждове.
- Ако ни види ще се ядоса и ще ни начупи на още по - малки парчета. Какво да правим?
- Да намерим майка му. Тя знае как да го гледа.
Изрониха се надолу по пътя а едно девойче, скрито зад близките храсти чу всичко, свали шарената кърпа от главата си, завърза я през рамо, вдигна спящия малчуган и го положи в нея. "Да вървим да намерим мама, мъниче". И тръгна. От село на село, от нива на нива, питаше и разпитваше но никой не бе чул ни бе видял майка му. Не го и искаха в домовете си, че щом заплачеше, започваше поройно да вали а ядосаха ли го - земетръси разцепваха земята и моряха добитъка. Девойчето го люлееше до сърцето си, пееше му приспивни песни и обикаляше земята с него. Срещнеше ли млечна козичка, измолваше от млекцето и, събираше го в лилиево листо и хранеше малчугана с него, къпеше го в бистрите изворчета и търсеше ли търсеше майка му. Разплачеше ли се, двамата се скриваха под някоя наведена скала докато отмине дъжда, ядосаше ли се - покачваха се на най - високия връх и чакаха земетръса да спре. Избродиха много земи, преплуваха безкрайни морета, горяха заедно под палещото пустинно слънце и така измина много време, минаха цели седем години. Девойчето порасна, превърна се в красива млада мома а малчугана си беше все същия - намръщен и недоволен. Много момци идваха при нея да я уговарят да им пристане, красотата и беше чудна и истинска, но видеха ли детето, нахлупваха калпаци и бягаха надалече. Старите хортуваха да го остави на някоя сянка и да не мисли за него но тя не скланяше. Гледаше го и го обгръщаше с цялата си любов.
- Защо никога не се смееш, малчо - милваше го по светлата главица и целуваше звездата на челото му. А той бърчеше веждички, нацупваше устнички и ронеше топли, бисерни сълзи.
Една заран още по тъмно девойката го уви в шала си, стисна го здраво и тръгна на дълъг път. Вървя четиридесет дни и четиридесет нощи и стигна най - високия връх на земята. Тук небето беше по - близко и още по - намръщено, по скалите растеше един жилав мъх и наоколо не прелиташе жива птица. На най - острата скала имаше голямо гнездо а в него - дванадесет черни пиленца. Девойката положи момчето на земята, извади платнена торба от ръкава си и напуска в нея едно по едно пиленцата. После гушна детето и се скри зад скалата.
Не мина много и небето съвсем се събра, доби криле и глава, после голям остър клюн и накрая се изви в огромна черна орлица. Орлицата кацна на ръба на гнездото и запищя. Така запищя, че цялата земя се разтресе и земя и море се объркаха.
- Кой е бил тук? Кой ми е пипал децата? Къде са ми пиленцата!
Девойчето трепереше от страх но положи детето и торбата с орлетата на земята и приближи.
- Аз бях.
- Коя си ти, та смееш да ме предизвикваш така! Скоро да ми върнеш децата!
- Няма. Първо ще ми обещаеш нещо.
Орлицата я погледна с острите си очи, изкряска силно към небесата и клюмна.
- Казвай какво искаш.
- Да излетиш нагоре, много нагоре, чак до тавана на небето и с тежкия си клюн да пробиваш дупки в него. На всяка пробита дупка ще ти давам по едно пиленце.
Орлицата се надигна, разпери криле и ги плясна с все сила. Цялата земя се разтърси от страх.
- Ти, човешко дете, знаеш ли какво искаш от мен.
- Знам. Ако не го направиш, няма да си видиш децата вече.
Орлицата я погледа още малко с черните си очи и като стрела излетя нагоре и се изгуби във висините.
Загърмя и затрещя и светкавици разкъсаха небето. Девойката хукна към птичетата и момченцето, прегърна ги и се мушна под скатала. Гръмотевиците сипеха огън над земята, палеха наред и димяха в огромни огньове. Съвсем притъмня и настъпи черна, страшна нощ. Цялата нощ гърмя и трещя а на сутринта небето застина, една малка дупчица се отвори и през нея мина тъничък, светъл лъч. Заслиза надолу с танцова стъпка, стигна до момчето и целуна звездата на челцето му. То отвори очета и се усмихна. Девойката извади първото птиче от чувала, внимателно го понесе и го остави в гнездото. То изкряка с гласче, небето се разтърси, прогледна с очите на орлицата, видя пилето и веднага втора дупчица се разтвори в небето. И от нея се заспуска мъничък тъничък лъч и право в звездата на момчето. А то пак се засмя и порасна с цяла година. Колкото повече дупки разкъсваше орлицата в небето, за да освободи рожбите си, толкова по се смееше малчугана и растеше пред очите на девойката като по чудо. Небето все повече се проясняваше и слънчевите лъчи, събрани в здраво снопче се вливаха в челото на момчето. Когато и последната, дванадесета дупчица бе пробита, и девойката набегом отнесе пиленцето в гнездото му, небето изведнъж се сви, изтъня, изтъня и се пръсна на малки прозрачни облачета. Над тях с цялото си великолепие изгря едно чудно светло слънце, каквото хората не бяха виждали до сега, усмихна се и изпрати цялата си светлина в момченцето. А то стана на крачета и започна да расте, расте, докато не се превърна в снажен момък. Обърна се към девойката, подаде и ръка и промълви:
- Нашето царство настъпи.
И тогава навсякъде по земята изгря ден, разцъфтяха градини от уханни рози, животинки и хора прииждаха от четири краища на света да поздравят спасителя и спасителката си а небето, небето сияеше и переше облачета като майчини орлови криле, бели като пух, погалваше с тях дванедесетте птичета и ги хранеше с истинска обич. Така света се превърна целия в светлина и повече никой не видя мрака и сянката.

21.09.11 г.

Пастирите на Светлината


"А епицентърът е само фокусът,
във който се пресичат, може би,
все още неначенати посоки,
все още непредречени съдби..."
В. Виденов (vladun)

Пастирчета се спускали по хълма надолу към света и равнината, небето се раздирало от мълнии и сваляло порои над земята. Овцете им се лутали из драките налели плодове от вълче вино а в селото стопаните ги чакали на прага на човешката си зима. Летели времената като сън. Девици си отивали незнайни. Граничната земя била навън но все така оставала си тайна а Бог изписвал ничии съдби с перо от неначенати посоки и все си мислел: "Някой, може би ще се откъсне някак от порока".
И всеки ден се раждала нощта, и всяка нощ зачевала зората и топлела човека на смъртта и хранела мига на светлината. Пастирчетата все така вървели, събирали залутаното стадо със свирките си божии, и пеели в душите и на старо и на младо.
И знаеш ли, в един особен ден един човек загледал планината. От нея слизал, в утро пременен един пастир, надолу към земята. "Къде отиваш брате" рекъл той и го повел към своята колиба накрая на света, далеч от воя на вълчата пасмина мълчалива. Нахранил го, постеля му постлал. Послушал му свирнята от кавала. На заранта детето си му дал - девойка чудна, хубава и бяла, и ги проводил с песен и с добро по пътя зад граничните предели да ходят по земя без вълче зло и да множат пастирската си челяд.
А Бог усмихнат гледал от небето. Създавал Пътя, за новородените. И всеки, със пастирче във сърцето поемал към земята на промените.
Така до днес се в приказка разказва, а тези приказки са чуден фокус за точицата в търсещата пазва към Кръста ни, и Новата Посока.



...





Картинката е на Вирджиния Стоянова
"Добрият Пастир"
маслени бои, платно

3.09.11 г.

Светилник




Прехвърлил бе човешката пустиня и ни вода, ни огън го споходи.
Ни жива твар, и ни една светиня. И пусна пътя сам да се изброди. Намери камъче и го отчува в една от пещерите на духа си. По сянката му ката ден робува и от сърцето изкова си кръст. Изправи се еднаж до сам скалата и с удар - два проби отрока свиден а в процепа - четирите му вятъра изваяха добра реликва. Прилична бе на птица полетяла - с криле небесни и очи нагоре. Безкаменна, безплътна, бяла... неръкотворна от злини и хора. И се изхлузи по лъча от нея а в пещерата падна му въжето, и седем капчици полиелей - земята в Богородеца да светят.
Сега е нов, и не е от света ни. Износил Словото си, Бога ражда. И все кове онази птица - спомен, храната, за духовната ни жажда.

"Доброто е само в Бога."

К.Х.

7.07.11 г.

Ширин Шах



Вечерната прохлада спусна глас
край огъня, морето и камата ти.
Начена приказка една, за нас,
за самодивите и за земята им.
Свали червения си пояс днес
и я послушай, мъдра е, и тиха...
и по листата в стария ни лес
я запиши с очи, сърце и стихове.

По пясъчния бряг на този свят, обвита в дивните мъгли на мрака, с корона истинска, от старо злато и две зеници, винаги разплакани... живеела девойка с име Шах, с ресници, нежни като бриз печален, с кармени устни. А в душата - прах, от тежките окови изначални, притегнали девичите ръце, забити по скалата на палата, където мъничкото и сърце пленил бил Княза чер на тъмнината. Посрещала зората всеки ден и чудните лъчи като милувка лекували ранената и тлен, а залеза приспивал я с целувка. И щом затваряла очи в нощта морето я обвивало с вълнички и я понасяло над пустошта като незрима, малка, волна птичка. Тогава литвала към своя дом, където нейните сестри красиви живеели в света на гномите, на елфите и самодивите - невидима една гора, непроходима за човешка стъпка. И там, от малка брезова кора отпивала едничка глътка живителен, прохладен ел и се завръщала в света на Княза, където тегнели тъга и жмел, ненавист, и лъжа, омраза. Събирала сълзите си в една, дарена от морето раковина и после се превръщала в жена, а чистите сълзи - в пенливо вино. Разпускала коси и в рокля бяла от нежните мъгли на планината до тъмния си Княз до здрач седяла с ръце, окървавени от камата му. Приемала безгласно всяка жертва и всеки вой на черната му същност. И пеела... последната си клетва, в която е забравила завръщане.
От най - незнайни царства по света пристигали крале да я спасяват. Дори и от вълшебната гора един прекрасен принц я навестявал и молил да взриви света и лош и да я отведе в дома им чуден където сред богатство и разкош да си царуват без измами лунни. А тя седяла, все така сама и окована в своето местенце и тихо се усмихвала: "Нима... не виждат как от звяр почти в момченце макар и бавно, се превръща той... нима не я дочуват... любовта ми... "
Но само земноморския порой и вярвал. И оставал с нея... само.
И минали безкрайни векове. Отишли си земята и морето. Отишли си онези викове които и раздирали небето. Завинаги отишъл си света с оковите и нищетата. А на брега... тъй мъничка следа показва пътя им, към светлината.
Защото в нейното охлузено сърце за принцовете място няма. Защото истински са само две ръце познали болка, нищета, измама. Защото който мрака е познал единствен той ще види избавление, и който е в страдание живял, единствен той достига просветление.

Защо тъгуваш...
Не била момиче.
Не е била в окови на земята.
Сърцето ако истински обича
в недрата му се ражда Шах от святост.


22.05.11 г.

Недокосната Обич... I част



Защо ни раздели, о, свят безумен,
нима от мрака ти не се роди
действителност - сълзи, беди.
Къде е чудото.
Какво си ти.

Някога, много отдавна, когато още реалността не познавала нощта и мрака, навсякъде царувала светлината.Тя била красива, лицето и греело с покоя на божествената мелодия, сърцето и пулсирало в едно с всемира а очите и... очите и разпръсквали омайна любов над всичко живо. Нейният Отец я гледал и и се радвал защото била първородния му син, любимата му дъщеря, скъпото му творение. Докосвал я по светлото чело с благородната си десница и вливал в нея още и още от себе си. Вливал и чистота, за да е винаги пълна и безкрайна.
Една сутрин, когато планинските върхове още плували в нежната прегръдка на мъглите и всяка живинка сладко спяла, светлината разтворила красивите си очи и от тях потекъл тежък, непознат глас:

- Здравей, прекрасна! Аз живея в теб много отдавна, и много отдавна опитвам да ти говоря, но ти чуваш само благодарствените песни на птиците, нежния ромон на потоците, музиката от бащината ти флейта.

- Не те познавам, кой си ти? - зачудила се светлината - какво е твоето желание, и кой те роди?

- Наричам се Мисъл. Присъствах на твоето раждане и се родих заедно с теб но пораствах бавно в топлинката ти. Днес заякнах и излязох за да се представя. И да ти споделя една голяма Тайна.

- Каква е тази тайна, за която нищо не зная?

- Тайната е, че ти не си сама.

- Разбира се, че не съм. Погледни - навред трепти живота. Птиците пеят прекрасни песни, животинките населяват цялата земя, горите вдишват и издишват обич, моретата кипят от любов. Аз никога не съм сама, Отец ми е до мене.

- Заслепена си от блясъка и не виждаш как птиците пеят от любов към любимия си, животинките до една са по двойки и всеки миг вдишват присъствието на другарчето си. Ти светиш самотно над всички, даряваш ги с единственото истинско вълшебство - божественото богатство, но седиш сама на златния си трон. Тайната е, че не си сама.

- Как така? - сбърчила носле светлината.

- В тебе съществуват двама, също както при птиците и животните. Ако ги пуснеш на свобода ще познаеш и тяхната любов.

Замислила се светлината над думите на Мисълта. Заровила в дълбините си да търси другия, но там нямало нищо - само една нежна, сияеща чистота. И Мисълта била изчезнала, нямало и помен от нея. Навярно съм сънувала, помислила тя и забравила за случката.
Но едно мъничко зрънце в най-отдалечения крайчец на сърцето и бавно започнало да расте. Всеки ден се хранело с обичта и все повече заяквало. От него пораснало голямо дърво с тежки и дълги клони които драскали по стените на сърцето. Корените му притискали дъха и и тя все по-трудно успявала да вдишва бащиния си глас. Един ден така се задушила че се разплакала и от очите и закапали големи кристални сфери които щом се докосвали, образували езерца по повърхността на земята. В тях семенца от новото дърво бързо намирали плодородна почва и започвали бързо да растат.
Божествения Отец гледал тази промяна и клател глава.

- Толкова много те обичам... Ако това искаш - научи се. Да бъде! - прошепнал той със сълзи в очите, които щом се сливали с кристалните сълзички на светлината, на мига се превръщали в нови красиви същества, които отправяли поглед нагоре и виждали небето си разделено на две - нощ и ден. Виждали как сутрин изгрява едно ослепително златно слънце а вечер, когато мрака го завивал с меката си пелерина, на негово място изгрявала сребърна лунолика - владетелката на нощта.
А до небесния трон в царствената божествена зала Мисълта, нагиздена с нова премяна се суетяла около двамата си господари  - Слънцето и Луната и не знаела как да ги направи щастливи, защото макар че те изпитвали невиждана любов един към друг, никога не били заедно - когато единия светел, другия винаги спял непробудно. Когато единия дишал другия издишал, когато единия светел, другия гаснел. Разбрала Мисълта голямата си грешка но колкото и да се лутала не могла да намери решение. Те вече не вярвали, че са едно, те търсели друг в другия. И нищо не можело да ги събере отново.

- Не тъгувайте, Аз Съм тук и ви обичам. - нашепвал им Бог и не спирал да лее сълзи към новите същества на земята - мъжете и жените, които били родени от разделението на светлината и от любовта Му. - Но вие вече имате нов господар, нов създател. Не можете да служите на двама. Разтворете сърцата си, изчистете ги, нека бъдат Едно.

Така възникнал света. Днешният свят, в който мрака и светлината имат своето място. Така се родила човешката душа, която носела луноликата обич, но в нея винаги диша и божествения дух, запазил слънчевата си царственост. Един ден те ще се срещнат. Ще вдигнат златна сватба и ще се единят със своята първоначална безкрайност.
Само трябва да ги видим... да ги повикаме. От сърцата си. Където божествената мелодия пее:

"Червената ни кръв сега пулсира,
божествената прана е оранжева.
И златно е Христовото сърце
на слънчевия блясък на Деня.
И широтата синя не поспира -
разтваря ни далечината
в индиговия облак между тайнствата,
където виолетова трепти
за нас най-царствената свила на Духа."



Ангели разказват



Преди безкрайно много време хората били щастливи и не познавали тъгата. Те живеели в други пространства а домовете им били прекрасни златни балони. Поемали божествена светлина през най - горната си чакра, а през най - ниската я изпращали към всички, които имали нужда от нея, разменяли я помежду си и се къпели в нея. Живота им бил един непрекъснат процес на щастие и напълно достатъчен, те били отворени, а домовете им - златните балони, бил самия Бог, любовта му. Докато един ден един от тях не поискал да се погледне, да види какво е. На стеничката на златния му балон моментално се появило огледално стъкло. Поискал да види още, появило се друго стъкло, после още едно и още... Облепил си целия балон от вън и отвътре с огледални стъкла. И се видял - красив и божествен, какъвто наистина бил. Но вече не можел да гледа навън, само отразявал онова, което било останало в него. Не можел и да поема светлината заради стъклата, макар тя да опитвала да го достигне. Другите видели щастието му и го последвали. Облепили и своите балончета с огледални стъкла и заживели в тях с усмивка, забравяйки за светлината... След време божественото огънче в тях се смалило и изгаснало, чакрите се затворили, човекът се втвърдил и потъмнял от липсата на любов и вече нямало как да поема или пропуска. Никъде по света не останала истинска живинка, света бил мъртъв. Огледалата отразявали самия човек отвътре и мъртвия свят отвън. Изкуствената светлина полепвала по стъклата и ги заздравявала. Настъпила безкрайна тъга. Един ден един от тях се пробудил и започнал да търси живота, който сам бил погубил. Заблъскал по стъклените огледала, едно се пропукало, Бог откликнал на вопъла му и му изпратил спасителен лъч. Човекът счупил още едно огледало и светлината се разширила. Изпотрошил многобройните стъкла и стени, и когато не останали, започнал да пробива натрупаното вътре. А любовния поток на Бога придържал треперещата му ръка докато не се превърнал отново в канал на светлината. И я насочил към другите...
Един по един стъклените затвори се пръскали на парчета и хората се връщали към своето първоначално занимание - да предават нататък. Искали да спасят всички, защото знаели - докато не бъде освободен и последния от тях, златните балони нямало да се образуват отново. Днес към земята се спуска невидима светла верига от освободени, които достигат най - високите небеса, достигат самия Бог, а долу на земята който успее да я види разбива стъклените си стени с нея. И тази верига ще бъде жива и няма да прекъсне своето дело до последния Атом, спящ в стъкления си свят. Защото Ендура не е края на тъгата, Ендура е началото на труда за спасение на другите.


................

Тази красива приказка ми разказаха Романа и Шейхо - приятели от Школата в Германия.

Малко след Цветница



Животът се събуди с дълга прозявка между кремовите листенца на един закачен на съседната оградка венец. Разтърка очета, вдъхна от силния аромат и невнимателно се подхлъзна по една жълта тичинка и тупна на земята. В ранната утрин навсякъде беше мокро и отръска носле, както беше видял че прави кучето на съседите - огромния добър самбернар,
след като стопанката хубавичко го окъпеше с маркуча. После затърси сушинка и се напъха под едно накъдрено смокиново листо но с изумление разбра, че водата е навсякъде. Заподскача нагоре-надолу из градината гонейки първите слънчови лъчи и в играта с тях неусетно се намери на едно висооко дърво, съвсем между рошавите му бели нацъфтели клонки. Трябва да са сливи - помисли си и се уви с листенце, но медоноските бяха наизлезли на работа рано рано и го подгониха. Успя да се скрие в една от къщичките на лилавия люляк, но нечия ръка го разлюля, пречупи и понесе към къщи, затова скочи и се шмугна между увитъците на зюмбюла. Този пък, не си дава порцелановите украшения, показва ги на слънцето - си помисли и се зачуди - кое цвете е най - самотно сега, за да се сгуши в чашката му. Протегна ръчички и се хвана за един спуснат от лозата филиз, залюля се и със смях и се търкули към теменужките в градинката на хубаво момиче. Ах, тук имаше и иглики и парички, и тревичката беше по - мека, тук ще остана! засвирука с уста, макар да съжали за интересната бръшлянена стълбица по полуразрушения зид, но едно сърдито лале набързо го напъха в чашката си за да го окъпе добре. Теменужките се заредиха като на официално пролетно ревю пред него и една съвсем синя, почти като небето, с розови капчици се уви около вратлето му и заприлича на вратовръзка. Друга, бяла, кадифена като усмивка разпери ръцете му и се превърна в празничен фрак. Момината сълза му откърши малка бяла шапчица от камбанките си. Две калинки долетяха от слънцето и кацнаха на крачетата като обувчици а кученцата до оградата весело изпискаха за довиждане. Дори надутите божури и напудрения нарцис му се усмихнаха и разтърсиха главички за чао.Къде ли ме носят - запита се малкия палавник и в този момент съзря нещо дълго, живо и красиво. Пенливите води на реката хвърляха пръски към него и го викаха през смях а той се напъха под шапката и премига недоволно - отново вода! После реката стана по - тиха, по - широка, над нея сенчести върби поклащаха унесено клонки, тресчици плуваха тук-там като лодчици а една малка ладийка-лилийка го подкани да го повози. Калинките внимателно го спуснаха и се превърнаха в червени камелии от двете и страни. Ладийката заплува бързо между любопитните жабки подредени по лотосовите подиуми, премина край влюбено водно конче което се въртеше до побъркване в кръг, сусна се надолу по завоя между гладките камъчки и стигна до друга градинка на самия бряг. Там го очакваше вкусен обяд - съвсем в пищните трапезарии на гергините. Бяха нацъфтели толкова много, че нищичко не се виждаше от тях. Здравеца вееше свеж въздух и аромат а бабината душица го прегърна уютно. Едно колибри допърха и донесе в човката си миниатюрна тревичка с чиста дъждовна вода която утоли жаждата му. После маковите листа край пътя го завиха мекичко защото настана време за следобеден сън. А привечер... след цялата тази прекрасна разходка малкото ни другарче се качи щастливо на едно от самолетчетата-глухарчета и полетя към дома си - сърцето на розата.
Сега е там, там си живее и очаква нови смислени приключения. :)


Пролетта на монаха



Преди много лета той напусна земята на хората
и пое към планинските върхове
за да търси покой за душата, поела умората
на човешката орис, сред тежките ледове.
Всяка заран посрещаше горе студеното утро
обещало Зора, а понесло измамна светиня,
всяка вечер обръщаше пулса си още навътре
да провиди и нова земя, вместо мъртва пустиня.
И в обърнати сляпо нагоре вековни дървета
се превиха ръцете му - силни от болка и горест,
в камънаци без друм и посока запряха нозете му
да затрупат злините и новите идещи болести.
От очите му - две езера, пресолени от сълзи
не засищаха ничия жажда, и пустош засвири
по ръкавите тънки на някога бистрите бързеи.
И гласа му от псалми задавен, поде се подире им
и преля се по плътните капки суграшица бяла,
по мъгливите сенки, завили снагата, където
вместо тучен живот само мъка се беше валяла
на безцветни дъги, здраво свързали него с небето му.
Само някъде там, в най - дълбоки недра под земята
още тупкаше свито монашеско малко сърце.
Все по - слабичко бе, не достигаше тихата святост
натежала в безбройни човечески грехове.
И в последния ден с дъждовете, пречерни от мъка
напоили се в сетния пулс, оживяващ скалата
малка, тежка сълза се откъсна - последна заръка
да отмие света и да върне живота в земята...
И бе толкова тежка, проби наслоения камък
и в сърцето му пещерен път към света се разтвори
и една светлинка, малка още, несигурно пламъче
се промъкна навън и политна нагоре в просторите.
И видя се монахът - по билото цъфна кокиче,
а след него засвири по клонките му чучулига.
И до ручея бликнал от слънце поспря се момиче,
две малачета припнаха, агънце ги застига.
И небето просветна, разгони мъглите горещи,
бяло Слънце роди се, усмивка заля планината
и запали сърцето и - малката Божия свещичка
и разпръсна навсе чиста Истина, Благост и Святост.
И прошепна монахът едничкото истинно Слово -
на дарилия вечен Живот най-претайното Име
с Пролетта и земята му да е лъчиста и нова,
под небе от искрици божествени все да я има.

Безименна приказка

 
 
Покоят нереален е, където
признат е за покой и тишина.
А легионите, воюващи в сърцето
с една милувка ще срази детето
на Слънчевата Светлина.

Разказват, че децата лунолики се раждали със копие в ръка. Те раснели сред бойни викове като несъхваща една река. И напоявали земята черна с кръвта на брат, любим или другар тъй безпосочно, само триизмерно, в пределите на този свят прастар.
Под източното слънце на пустинята поел един от тях след зов незнаен. В сърцето му воювали стотина, а мислите му тихо го терзаели. Били подобни на светлинен лъч и като утро раждали се свежи, а в заника си от съдбовна глъч изгасвали в безбройни мрежи и го оплитали подобно пленник на същност със стотина пипала. А от сърцето му изригвал мерник  и пренасочвал личната стрела към враговете, в него сътворени и с мрак покривал сетния му ден. Така пристъпвал по земя ранена, и под небе от нереална тлен.
Живеели над него в синевата желанията му, така познати, стремежите му - все човешки, мечтите му, съня му, грешките... и всяка своя форма си сдобила, коя от трънчета, коя от свила... Една блестяла цялата в позлата (били са му духовни сетивата ), а друга пък обличала се в дрипи и тайничко от него си пощипвала когато огладнеела и жадна отпивала от етерите плавни в безкрайното море на същността му. И тихичко линеел си духа му, в затвора от ненужните емоции, и добродетели, че и пороци.
Той мислил, мислил как да се спаси и затова в пустинята отишъл, да изгорят там всичките грози и вече да отдъхне, да подиша. А мислите му все така растели под огненото слънце на пустинята и този път били прекрасни, бели и не помисляли да си заминат. Далече от човешката гълчава, без ласка, без любов, без дума братска той пленниче си все така оставал на ордите в сърцето му пиратски. И молел се на светлината да го спаси от тази участ тежка, но и небето му, така безсвято, присвивало се от човешко и всяка неизречена молитва политала като ранена птица нагоре към безславните си битки и мъртва се завръщала в зениците.
Изплакал си очите от тъга. Неверие сърцето му присвило. Свалил отправената си ръка и вече не погледнал към светилото. Душата му замлъкнала незряща, не пропълзявал даже онзи страх че ще погине в пясъка от жажда, познавайки се - от прашеца прах. И тази нощ била му най -студена, в небето не проблясвали звезди, луната някак била променена, светлика и не слизал по браздите прокарани от пръстите безбройни на мисълформените същества и нямало ги ордите им бойни да му шептят това и онова.
Настъпила Зора. И с нежни устни докоснала сърцето на юнака. Огледал се, но нямало го слънцето, което толкова отдавна чакал. А то било отвътре и във него, как да го зърне, гледайки навън... дочувал само песента му тиха, като неземен и безкраен звън. И бликнала вода - неземна ласка, извираща в оазиса забравен погалила последната му маска с бълбукащата истина и правда и го подела в новото си слово, по-лек от светлина, по - бърз от сянка, оставил всяка тежест и олово, новороден и с приказна осанка. По раните от тежестта му поникнали криле на лебед и с детски смях, подкрепящ рамото му излитнал от товара - себе и се въздигнал в тишината на непознатите простори, до замъка на светлината, далеч от времето и хората. И нещо в миг се променило... изчезнал слънчевия замък, той имал вече ново име, в ръка проблясвал нежен пламък, и бил искрица, малко зрънце, в сърцето ти, дете четящо, частичка от неземно слънце, все още спящо...
Още спящо.


Зимна Светлина


Опитваш се да разгадаеш зимата...?
А толкова е тиха красотата и...
Ще ти разкажа приказка, помни я,
на мен ми я разказа вятъра...

Било е някога, в света на сенките. Когато музиката не била родена. И цялата земя била е ледена, прозрачна, и блестяща. И студена. В най-вихрения кът на планината живеели посестрими на Времето. Привързвали с ръцете му земята и нямало как някой да отнеме от тъмните им пръсти часовете и да ги пусне да летят свободно. В градината им - нито цвете не можело да разцъфти на воля. Едната се наричала Реалност, и носела реалното си име във всеки миг непроменима давност от вечността, когато я е имало. А името на другата било е един първичен, вечен паралел преотразен в играта мое-твое на сестринския и предел и всички казвали и Огледало, но не защото някой се оглеждал. Тя просто си била такава, цяла, побирала световната надежда. Така живеели си в самота и тайничко мечтаели за нещо, което с дивната си красота да претвори света им.
А насреща вилнеел само пагубния бяг на дните и годините. И вековете. На всеки остров, дом или пък бряг. И ледения дъх на снеговете. И зимата им не била сезонна, а вечност без искричка топлина. Не можела да промени съдбовно живота им, без светлина.
В един от тези тъмни дни обаче почукал някой на вратата стара. Спогледали се двете над погачата, не знаели дали да му отварят. Надзърнали през кривата ключалка, а там - прекрасен принц стоял и чакал. От умиление се те разплакали, така разпръсквал светлина из мрака им. Поканили го да похапне сладко, и да разкаже от къде пътува, разпитвали го много - малко за други светове дали е чувал. А той усмихнат казал и на двете че в този свят се върнал да повика детето прелестно на боговете, изгубено под земни митове... И те ако поискат да помогнат тогава бързо щял да си замине, но помнят ли го, ще насмогнат а той ще дойде пак след три години. Посестримите тръгнали на път. Реалността - на изток и на север. А Огледалната за кой ли път решила ей така да я последва. А после продължили и на юг, а след това поели и на запад. И питали, и търсили и чукали, но никой и не чул бил на земята къде живее божие дете и как да ги упътят към дома му. А Времето живота им преде... и се усмихва от далече само, и си мълчи, че хубавия принц навел се над смълчаната градина, целунал я, поставил нещо в нея и тихичко и мълком си заминал...
От този ден се променило нещо. Небето се отдръпнало встрани. И някак станало и по-горещо и все по-светли идващите дни. Прониквал лъч към мъничкото зрънце, поставено на топличко в земята, люлеело го истинското слънце, достъпно само, само за сърцата. И ето че в един прекрасен миг, напуканата пръст се разделила. От небесата се понесъл вик - "От днес си Пролет, цялата от свила". И нежно като дъх едно листенце отправило разсънени очета и с тъничко като конче гласченце благодарило тихо на небето. А после, после втори лъч погалил покълналия нов живот и с ласка, от жизнените силици разпалил и оцветил в безкрайни, нови краски порасналото вече стъбълце, сияещо като неземно злато... И от небето две добри ръце докоснали го - "Вече ще си Лято". Тогава над скованата градина един вълшебен аромат се спуснал, и всеки, който тайничко преминел не можел и за кратко да допусне какво се крие в розовия цвят - уханна и копринена драперия, тъй сякаш не била от този свят с неземните по красота бродерии и толкова вълшебното ухание... А над света им се понесла песен - "Блажено ще е твоето незнание, красива, плодородна, пъстра Есен".
Какво последвало ли... ново чудо. Посестримите все така се лутали в пределите на своята заблуда, че божие дете в света са чули. А от небето мека светлина низспуснала към земната градина изплетена от цветове една прекрасна стълбица. По нея минал красивия ни като бог жених и влюбено до цветето притихнал. И бил смирен и много, много тих... До него светлината се усмихвала. И цялата градина заблестяла... И цветето разтворило листица... Небето станало прозрачно бяло, да видят всички - дивна хубавица пристъпила от розовия цвят. Била прекрасна... нежна и ранима... В нозете и засрамения свят нашепвал тихичко - "Това е Зимата". Защото от очите и цъфтели прозрачни бели перли, а по тях танцували красиви, малки, бели цветчета от небесен, чуден прах, защото цялата блестяла бяла и всичко се топяло в белотата и, и даже слънцето за миг поспряло да се порадва то на красотата и.
Пристъпил принцът и поел ръчицата. И зазвънели хиляди звънчета. "Любима, ще ми бъдеш ли Кралица..." нашепвало в сърцето му гласче. "За теб съм само..." - в тихата и песен трептяла от свенливост белотата и.
И нежния съюз сплотен от двамата родил началото на Тишината.



Заспиваш ли... а приказката свърши.
О, не, не свърши... сякаш е начало...
Пусни и ти в сърцето този лъч
и ще познаеш Светлината бяла...

Вълшебен валс



Неподозирана нежност изпълва сетивата ми, когато се отпускам в този танц.В ръцете на високите борове, подели плахата ми душа с грация, под вълшебните звуци на светлината.
Пъстрата светлина, която делим с акациите и филодендроните, отправили взор нагоре, нагоре...към божественото.С малката тревичка, погалила босите ми стъпала, с черната земя, която е балната моя зала.Красива мантия от добродетели намята в такъв момент на раменети ми пълноликата луна, и с усмивка разпуска косите си, за да ме полюлеят.А океана ласкаво ми поднася соления си дар от раковинни накити, шепнещи трелите на дълбините му...за непреходната Любов, обгърнала цялата тази прелест.
Не усещам себе си във вихъра на танца.Очите ми, слепи за всичко в ежедневието, сега отразяват хилядите малки огънчета, подарени от звездите.Те осветяват нощта ми и Млечния път, по който стъпвам, следвайки всички танцуващи.Усмихвам се и усещам как струните - клони се превръщат в гальовни ръце, разтварят се и закичват в косите ми цъфнала мащерка, с вълшебно ухание.Аромата на щастие и свенливост се разлива около мен а вятъра го понася и разпръсква по целия този сън.Неподозирана сила ме изпълва със смирение, радост и мечти.Докосвайки такава Обич, аз тихичко се превръщам в молитва...
А някъде там, където цъфтят кристални росни капчици, в очите на розите, се понася тиха мелодия на флейта...

Залезна песен



Унесена в прегръдка на вълна, сънува, че дочакала е Слънцето копнееща за огнен жар Луна...В очите и солената целувка на морска нимфа, приказка разказва...за древни, отболели времена...

По кея стар на бряг един, забравен, вървяло малко, хубаво момиче. В ръцете му гардении цъфтели, в косите му - хибискуси закичени. Гласа и се понасял над морето, приспивал с обич тъжните рибари, за нея се разтваряло небето, земята и шептяла друми стари. Била тя приказна, добра и мила, и влюбена в сиянието бяло на пурпурната, лъчезарна свила, родена в Залеза, в сърце му разтуптяно. За нея той извайвал всяка вечер все по - красиви и блестящи краски. Обсипвал я с любов и със закрила, погалвал я с вълшебна, тиха ласка. Били щастливи, истински щастливи, танцували под звездната омая, в очите и - пленително красиви, потъвал и притихвал даже Рая. А Бог ги благославял със усмивка, и пускал във сърцата пеперуди.
Но денем тя мълчала. Мълчаливка. И сърчицето и забивало до лудо, настъпи ли часа за кея.
А имало в страната и разбойник, и влюбен бил до болка в нея. В тъмата я преследвал морно, и искал песента и да немее. Или да пее като птичка малка, затворена в двореца му от злато. И да блести за него само, да му краси с очите си палата.
В нощта на слънчевото затъмнение останал Залеза в покоите си тъмни. А тя отправила се пак към кея, запяла му, при нея да се върне. Разбойникът, покрил се с черна роба, препасал нож, причаквал я в тъмата. Решен бил - ще я има в гроба, щом не пристъпва пееща в палата. Пробляснала насочена камата, девичето сърце пробола в мрака. Очите си притиснала Луната, не искала смъртта и да дочака. Попадали хибискусите бели, притискали раненото момиче, с кръвта и в този миг поаленели, и в днешно време алени се кичат. А тя...запяла свойта тъжна песен, за Залеза, за огнените ласки, за любовта им истинска, чудесна, за кървавите, пурпурните краски. И паднала прекършена в морето, погълнала я кипналата пяна. Затворило се в този миг небето. Земята замълчала извървяна. Притихнали и морските сирени, разтворили очите си за нея. Погълнали сълзите им солени момичето, що пеело на кея. А Залеза заплакал тъй горчиво, че само миг оставал над земята, и после в тъмнината се присвивал, в сърцето си я скривал - с обич свята.
И само тъжните рибари подемат вечер тихата и песен. И от водите на морето старо косите и изтеглят - дар небесен. И спомена за нея нощем плува в сълзите на вълшебните русалки. Заплуваш ли - и ти ще го усетиш...Солта е песента в сърцето малко.

Малката русалка



Ела, седни край огъня до мен.
Така е тиха вечерта в заката си...
Ще ти разкажа за един отминал ден,
докоснал вечността със красотата си.

Преди безкрайно много светове, когато още нямало усмивки, по белите, далечни брегове живеела русалка, мълчаливка. Не знаела човешката ни реч. Говорели очите и безмълвно. В покоите на тихата всевечност до люлката и в ароматни кълнове едно уханно цвете всеки миг за нея претворявало надежда, да зърне онзи светъл, нежен лик, наречен Истина. И тя поглеждала... с най-скритото от сърчицето си, с най - пламенния си копнеж...
И светлинка прорязвала в небето си. И слизал в нея белия кортеж от тихото неназовимо, докосващо пречистите сърца. И вливал малки капчици незрими, и спускал по ръцете и перца...
А тя прегръщала от красотата уханието светло в този танц, за да разпръсне после по земята искрици истина, и светлина, и шанс...
Нататък знаеш. Принца не успял. Сърцето му при хората остана. Все тъй красив, тъй пламенен и бял, превърна сърчицето и във рана. И в тази рана светлото небе от неговия сън, така човешки прелива неживени светове, и пренарежда болката и грешките. И не е бяла пяна в този миг. Така разказват, но живее, зная. Изпълва го с безмълвния светлик на своята разлистена омая в градината му, с розовите клонки. До замъка, изваян от ръце. Тя грее там, и не, не е прогонена от неговото търсещо сърце. Ще го събуди някога тъгата, с докосваща ресниците любов, за да прелее себе си в цветята, танцуващи единно в Благослов. И в онзи миг, когато раздели се от толкова човешкото начало, ще я докосне, бяла и орисана, в една безкрайна, неделима цялост.
За всеки принц, изгубен на земята
русалка са дарили небесата.
 
 

Рибарска песен



Рибарю, плачеш ли...
В дълбоките му бръчки
солени пръски свили са гнезда...
а пръстите...- изкостенели съчки
прегърнали са тежко старостта...
в косите ветрове от север вият -
каменоделно ваящи тъга,
очите му... два океана сини...
сърцето - свещ, покапала нега.

А пясъка нашепва му гальовно
с отминалите стъпки на сирени,
кънтящ в скалите,
спомена за родна
богата
уловна
и на късмет родена
изпълнена Никулденска придан...

Трапезата, в самотния му стан,
в палатката от спомени горчиви
с пенливо вино ще гощава сам,
и сам бокала тежък ще разбива
в наздравица за светлия Свети...

А устните нашепваха - "Прости...
върни ме на прибоя и вълните
брега ти ми тежи, и ме боли...
ранен от горест по брега се скитам..."

И ронейки годините печал
редейки дните в лунната позлата
изсичаше и ореола бял...
за своя път, оставен на земята.